Ай плакнеше очи,избърсваше влажните погледи на някой друг,съсипваше времето,изгаряше желанията,събличаше мокрите си сънища,купуваше си сладолед,хвърляше стотинки в легени с вода и си пожелаваше неща.Излизаше и си записваше заглавията от вестниците.Не ги четеше.Протърколваше сълзи,правеше умствени(наложителни)корекции.Хилеше се.На себе си.
Външните дразнители бързо напускаха новия си дом.Той просто се скапваше.Червеят(безразличието) си излезе.Огледа се за друг приемник някъде наоколо и потегли с антуража си от развалени мозъчни клетки към нечия друга(здрава) глава.
Сега след като остави полюшващи се спомени за доскорошното си присъствие,Ай се покатери отгоре на перваза и разчупи лъчите на хиляда малки, ръждиви петънца.
Отвори прозореца.Подаде глава навън.В паметта на Ай изплуваха имитации на говор.Беше сподавен от опразнените от сочност,разранени устни със стърчащи кожички,гниещи безропотно върху двете очертания с липсващ завършен строеж.
Тялото й не посмя да излезе от малката плевня.Да стовари обвивката си,натъпкана с тягост,остатъци от стъкла,дунапрен за вид,опаковки от лекарства,много оръжия с неоточнен калибър,малко восък,полепнал по вътрешността й, отразително огледало (там,където се оглеждаше безпомощно).Не посмя,защото беше топло.Не посмя,защото знаеше.Не посмя,защото не искаше.И си остана вътре.Оглеждайки се.
Пипаше сеното.Непознато и остро.Инстинктивно сламено.Болезнено тънко.Възглавница.
-Хей,Ай!Не заспивай отново!
Тихомълком сънят й избяга.Плевнята не беше вече кула до самото небе.Сламата не беше вече избродирана постеля.От прозорците бялото не беше бяло.Беше вече сиво.Тавана се надвесваше.Скъсяваше дистанцията си с Ай.
Тя се събуди до самия си сън и го хвана за ръка.Излезе на улицата,държеейки го силно.Не го пускаше така.Дърпаше го.
Откачения старец видя Ай да държи за ръка празното пространство.
Не се случваше за първи път.
-Хей,Ай!За какво мечтаеш?
-За свършеност на несвършеното време.За пропускливост на въздушните струи през плътта.Някой да запуши дупките по покрива.За черпаче от приспивните песни.За пясък в морето.За суша,там където винаги е мокро.Да оздравее болеста ми.Да спра да искам.Да заровя в двора очите на хората.Да се науча да прекъсвам правите линии.Кривите да не са така криви.Да забравям по-лесно.Да не затварят улиците посред нощ.Да не ме затварят.
Ай жигоса по дърветата навън краткото си име.Улицата влачеше подире си къщите.Луната зае поза,причака слънцето.Уби го.За съвсем кратко.
Вървеше напред към своя кротък,притихнал дом.Домът й беше тих.Опразнен от духове.Напълнен с Ай до преливане.И стълбите се движеха бавно.Плъзгаха се по тази замърсена напук мизерия с несръчните си движения на голия камък.
Слезеш ли в мазето,първите три минути се губят измежду парчетата под,закрепени по стените,измежду настървените хищни черни цветове,притаили дъх в очакване на Ай.На тавана се клатушкат илюстрациите на Ай,обесени с главата надолу.Фиксирани с по една карфица.С червено топче.Бляскаво.И светят някак особено на фона на ежедневните образи.Разхождаше се бавно по контурите на съня и отвреме навреме се препъваше в мислите си и гумените играчки ,и смачканите листа,и електро-бушоните,и пост-пънк културата,изразена вяло по омачканите плакати на пода(тавана).
Дрямката започва да се цепи по шевовете.Не я уддържат вече копринените конци.Прас!