Днес още един човек се изплаши.
Аз му се обидих без да искам.
Наистина, човек не е виновен, че го е страх, не е виновен, че не е достатъчно силен, не е виновен, че се лута и стряска като се изгуби, нищо че си го пожелава тайничко наум.
Но аз му се разсърдих. Защото е поредният, който се уплаши. Не обичам хората около мен да се плашат - започвам да се чудя дефектен защо аз не се плаша. Или пък като се изплаша ми е криво, че няма един смел, който да ме подкрепи. А с какво право се чудя, че няма такива, след като аз сам не помагам, а се разсърдвам?
Шантава работа.
Днес един човек се уплаши. Прав му път. Аз продължавам. Защото дори и когато си сбъркал и се стреснеш от себе си и се разкайваш, пак никой не ти прощава