Пръстите ми са леко замръзнали от февруарски закъснелия сняг.Мисълта ми е натъпкана до пръсване с картините от предната седмица.
Всичко започна на 14-ти.Уединение.Тихо задигнато (литър и половина) гъсто червено вино, което допихме другата вечер в Борисовата градина. Там и нощувахме. С подпухнали от безсмислено четене (на формули) очи и полуизстинало тяло, се явих на изпит. През цялата нощ изсмуквах и последната молекула топлина от единствената ми завивка(недостатъчно!), превитите седалки...толкова бездомни и влюбени!Безнадеждно.Угасиха светлините по средата на нощта, когато дори птиците спяха.Наше.Трябваше да се преборя с мъглата навътре в мене.И отново познатият кръговрат. Чернобели филми, които пускахме до промиване на мозъка. Шоколад отвътре и отвън(шоколадовите му очи!). Обичайните спорове,които ни повличаха към центъра на града до два часа сутринта После,примирени, се сгушвахме в „тъмната къща” до утре следобяд. Кафе и закуска за вечеря. Уютна небрежност, която ме изпълва. Сладко безделие.( Любов,любов,любов..)Трябваше да си замина в София. Пълната. Кална. Полуснежна. В отрязъка стая, който ми се полага да дишам. В онзи „град” на въргалящ се морал, паднали алкохолици и кучета-самоубийци, които се спускат под автомобилите с необяснимо глупав лай. Вместо това останах с принца от „ Шехерезада” и неговият чичо-плейбой.Заминахме за „града на розите”. Утъпкахме полянките, слънчево разстлани над града, посетихме затворени гробници(жалко). Прашен път. Пенсионерски тихо местенце. Баби-ентусиазти на групи беряха новоцъфнали треви, отиваха нагоре докато се изгубят.Светлината, която се прецежда през иглолистките. Сякаш в гората няма сезони. Само един-тишина...
Зареди се един безкраен и изтощителен маратон по кръчми незатварящи кафета. Очите ми бухнаха от ранните ставания и обратно.Зспивах на рамото му при всеки завой по пътя към Шипка и Габрово. За малко да колабирам от липса на бензиностанция 25 километра, докато четях „Хайдар Дюмен”. После „градът на царете”...докрай се насладих и изпих старинно реставрираната красота на този град с гъмжилото от галерии и склонове. Напомняше ми „мраморният град” по разположение и вътрешна архитектура с леко издължения си вид.Преди замъка бяхме в Боженци-лист от гората на Стара планина. Мъничко селце-резерват(на спомени) с кметство-галерия. Това място запомних като скица от туш-черно и бяло,бяло и черно. Отвсякъде ме лъхаше тишината на пресъхнали кладенци. Чувствах се толкова пазена, недосегаема. Никой не ме намираше.Снощи докато полегнах на ръката му изтощена сънувах как изкачвахме хълма, църквата към замъка и крепостните стени. Над отворените гробове висяха археологически табели. Взехме си по тухла от разрушена сграда.За малко да ни заключат на хълма, въпреки цялото едночасово бързане.
Отново съм в къщи. Иска ми се да съм неговата „Лейла”.Музика слушам...