Имам нужда от сън, писна ми да гледам навън.
Трябва да се завия, за да открия малко стимул, смисъл, и някаква мечта, която да гоня днес, а не след години.
Въртопът ме поглъща, а таман дойде спасителната мисъл, таман се случи раздвижване, а то какво, нищо, дявол го зел не за друго, ами задето ме накара да вярвам, че няма да имам нужда от сънищата си, за да ставам сутрин, и че проспаното време се измерва в загубените мигове от хубавия ми истински и важен живот. А то какво се оказа, поредната истина, дето си я знам, но не и вярвам, щото е нереално неприятна, че едно срамежливо истинско, леко тъжно самопризнание не значи нищо пред изминалото време на отчуждение. Защото да, мили мои хора, времето е равносилно на отчуждение в достатъчно много случаи.
И сега предстои по-трудното - да се бориш с навика и отчуждението. Ах как ми трябват сили, за да мога да продължа да се боря. Поне да можех да заспя, че да открия значението на утрешния ден, да ми даде поне една основателна причина, че трябва а бъда част от него.