Събуждам се в събота сутрин и хвърлям поглед през прозореца. Там виждам само неприятен мрак, влажна мъка. Дали небето горчиво заплака? Дали Бог се измъчва сега за цялата наземна мъка и всички налични страдания? Защо след топлия петъчен ден, последва студенината на утрешната сутрин? Защо ли отново тъга покри цялата земя?<br><br>
Лежа тихо и кротко в леглото, почи без да мърдам. Само в очите ми, ясни и чисти, се оглежда ледената пустощ. Ирония ли е това? Изведнъж започвам неистово да се смея. Тръпчинките ми мърдат и не оставят спокойно лицето ми. Смея се, ала вътре кървя. Гледам, ала от вътре искам да затворя очи. Защо ли тъгата дойде сега? Винаги пролетта е била знак за нещо хубаво - всичко цъфти, белите клонки сякаш пеят... Но защо ли сега не е така?