Високи планински дихания
на утринна роса
прорязват света в сияния
на мъглявинната коса
чрез малка светлина.
Бясно, стръвно се отля
една остра стрела
и за миг процепи тя
зелената свобода.
За миг останали без дъх
светулките в нощта
извиха пищни тържества,
за да издуят балона на нощта
и превърнат в бляскави, игриви
пируети от гъста светлина-
диханията наши,
ах, земните недра...
Заблещука там, тогава,
образувание чудно, благодатно
в златни кръвни течения
от дълбинни влечения
и затрепери, заподскача силно,
искащо толкова вилно
да проектира сам само
как живота е едно гнездо
и тук сме само за едно-
да се върнем там, където
мигновенна искра
се освобождава
от собствената си светлина.