Гларусите вече са събудени, клатят се, кръжат наоколо,света все още е сив,неосветен,
а той бяга.
Носи бяла памучна тениска с малък червен надпис на отбора си. Цялата е мокра.Също както и сините шорти.
Бяга толкова бързо, че от прахта, която маратонките му Ромика вдигат едва го виждам.
Подминава празни пейки, сиви електроцентрали, изоставени кафенета от миналия сезон и не спира.
Тази сутрин трябва да стигне преди слънцето.
Да се слее с онзи момент без награда. "а-ха" моментът.
Има нещо много чаровно в начина, по-който гневът и упоритостта смръщват челото му,
Има и нещо много познато, генно-подобно дори, в този поглед пронизващ монотонните 80''те към дивите 90-те.
Слънцето идва, а му остава още малко. Много малко..
и знам, че няма да се обърне да се представи.
Сега е неговия "а-ха" момент и скоро ще изчезне в следващото десетилетие,
колкото и да бягам няма да стигна навреме...