безнадежност
тъга....дълбока тъга....
отминала може би болка
спомен-сам и единствен...
потънала бях в мастилено черен катран...
дълбоко, нагнетяващо от свръх сили безнадежно съществуване...
---
нямам сили дори да го опиша..
защото достатъчно единствено е битуването в него....
---
пожар, пламъци- кратер на вулкан
силен магнетизъм на черна магия,
тегнеща и властваща над душата ми
и кой знае защо убива всеки миг
---
но чакайте!
чакайте!-това е наука
спри се!
да се върна пак
---
душата ми искаше само да умре..
скитах се, вълни от мигновенни течения я превземаха
оставях се...
не знаех коя съм,
къде съм,
защо ме има...
и още е така
болка, дълбока мирешеща на гниеща плът
не знаеща защо
не вярваща, загубила дори и най малкият смисъл
любов
няма я...
и само мирисът
полъхът на вятъра...
боже колко болка!!!
непосилно е!
битува демон всесилен
а аз...просто разрешила да изтрият дущата ми,
гледах,
напоих се с катран,
с мастило
с магия черна,
плачех неспирно,
миг, нито миг, вяра нямах...
умирах...
дни на ред, години в безвремие...
не знаех какво да сторя, как да открия лек
за парещата, гнояща рана.....
плачех...
просто плачех....
плачех................
плачех,
плачех,
плачех,
плачех,
плачех,
умирах!.......
оох,
велика болка,
дяволска магия ли ми бе направена
проклината ли бях?...
не знам
УМИРАХ!
змии, змии, змии на всякъде
пред мен, зад мен
в миналото
в бъдещето
в мигът...
носех се
просто и единсвено отпуснато към смърта на душата ми...
---
пътувах,
не спитарх,
скитах се,
скитам се.
търсех, търся.
бродех, бродя,
бродещ дух,
умиращ от без плътственост...
изминаваха дни, милиони години
времето се подиграваше с мен
подиграваше се и болката с мен,
демоните,
звярът
злият дух,
магията на дявола
се гавреха с последните ми капки сърце,
пиеха,
смучеха,
разяждаха
всяка моя фибра...
-------
утеха бе сънят...