Път ме чака...път ме зове..ще търся своя ден,там далеч от градът...далеч от моето сиво ежедневие..където забравям това което търся в своите блянове нощни...Оназ красота...първобитна на света,и така естествена.Това което ние вече отдавна сме загубили,това което нашите градски души така умело се заблуждават че може да съществува -тука сред нас в сметта на света...Градът на камъка и ужасът,роб съм му сега...и ще бъда дълго...Дори тогаз когато бляновете нощни изчезнат съвсем,и готвейки се да загинем в своят свят студен...има шанс за нас...Да избягам-НЕ! Мигът е важен,тоз които ще преобърне всичката тази лудост сътворена на от ръката на безумеца луд-строител на градът.Мигът в който осъзнал своето безумие-той ще отиде там където живота властва от ''началото'' до сега...И погледнал тази красота безумеца луд,ще грабне своето безумие и ще го метне в нищото на света...И тогава ще речете вие,че всичко е наред..и ще се излъжете..Първобитното е такова именно понеже няма го съвсем...Но мечтите остават,тез мечти за мен и теб...за нас човеците нещастни.Тез мечти/дори идеали,за един по-красив свят...нищо че от ден на ден разрушаваме това което бленуваме...остава ни само да мечтаем,нали така..пък е и по-лесно.Ще пътувам,ще търся..и ще се върна за да кажа-бях и усетих това …видях една звезда..отдавна мъртва
Но грееше тя,за мен и теб…спомняш си нали..тази звезда ще ме крепи сега…И дано,
дълго свети тя в нощта,за да знам че имам тук някой за които да се върна..за да споделя.
Нали?