седя си и си чакам ани в безкрайния следобед. хората, който разхождат кучетата си в парка са убежища. не знам имената им и не желая да ги знам. знам имената на кучетата...
днес, докато вървях през борисова ми се виеше свят, слънцето ставаше все по-свирепо, цветовете излязоха от норалните си граници и се разкрещяха срещу ми, бях си обещала нещо, бях си обещала нещо, и студения вятър, и острото слънце, и блесналите цветове напомняха, че съм си нарушила обещанието...
сега ми е уморено и утолено до степен, в която направо съм си тъпа... ама наистина. и просто вече не знам какво да правя...(но всичко това не омаловажава другото, всичко това е просто другат страна на монетата, страничен ефект, от това, че в цялата история с деиствията си или бездействията съучастие имам и аз).
вчера върнах един фотоапарат и се мотах по чужди улици. мислех си за маша, това е нейния квартал...