Стои на тъмно. Обмисля решение за следващ ход. Възможности много, но решението трябва да е само едно. За да се гради послле само в тази посока... или да унищожава. Спира се на всеки избор и почти се вижда как ще действа, ако го приеме. Всичко е толкова лесно само като си го представя. Ето го, и слънцето изгрява вече. Време е да реши. Няма какво да губи. Каквото имаше, отдавна го исгуби. Слиза в кухнята, вади нож от шкафа и отива до огледалото. Взира се в отражението. От очите останали само бледи петна, а цветът на ириса като случайно попаднала пръска от боя на художник. Бялото, изпълнено с червени ивички, разказващи за безсъници... раздиращи червени кончета, които всъщност държат клепачите да не се спускат задълго и си говорят с малките почти невидими капиляри. Разговорите са толкова дълги, че накрая кончетата сигнално светят и прозират, дори в редките случаи когато клепачите се затварят. Разглежда лицето си, несрещало се отдавна с огледало. Повторно опознаване на чертите. Насечени от тънки бразди устни, напукани от негрижене. (Върти ножа из ръцете си.) Отваря уста, за да си припомни как се движи. Пръстът докосва. Доказателство, че допирът съществува. Доказателство за чувствителност на кожата. За съществуване въобще. Оглеждане на всяка част, всеки сантиметър. Какво има? Какво няма? Коса в наличност. Дупки в нос и цели уши отстрани. После - 10 пръста, белези по дланите и ръцете - котки, цигари, клечки, ударено. Всичко има. Само не и нужда от повече разглеждане.
Ножът нанася последния преднамерен удар. Острието леко прониква в кожата на врата. Вече не боли. Повече белези няма да има - част от решението, което взе. Накрая попива малкото кръв и слага лепенка. За раните си се грижи добре. Отглежда си болката. Увива врата си в мекото шалче и излиза навън. Крачи бавно, но уверено към цекта си. За да стигне мястото, където ще спре; мястото, което е навсякъде. Оглежда се за хора, които искат да купуват. Защото тя излезе да се продаде.
Това е е един площад на сестрите със цена. И тя иска както пърха със криле да я хванат със ръце и да я стискат с длани, докато умре. Да я стискат за врата, да я хапят по врата, докато каже, че няма цена. Че се продава, но не иска нищо за себе си. Защото загубеното не се връща. От него по-скъпо няма. Тогава няма какво да вземе от купувачите. Но решението е взето. От площада връщане няма.