Нуждата от писане е като бяс, който те разяжда и дори любопитните погледи и люшкането на влака не могат да спрат.
Когато цяла цистерна вулгарности, искреност и страх се вкопчат в мозъчните клетки и смучат ядрата им не можеш да престанеш…
Сърдечните ми екстрасистоли се удължават. Губя равновесие.
Стабилност. Когато се видяхме с него преди седмица точно си мислех за глупавия оракул, който ми предсказа „по-рано, от колкото си представяте” и се случи. В следващия миг се запали норадреналинът, избухна мощен експлозив от вечност, изумление, радост, страх..Трите следващи секунди се разтеглиха в безкрайна размяна на погледи.
Неговият ме поряза отдалеч. Сатанински, вампирско подчертан; остана като бяло петно след зрителна превъзбуда. Идеше ми да припадна и да крещя.
Във влака човек с уморен вид стои прав и си пуска „ Моя страна, моя България”
Забелязах, че някой наднича зад мен, така или иначе пиша прекалено неразчитаемо.
Днес се чудех какво намират костюмирани хора в макдоналдската помия, че е пълно, а всъщност като влезеш те удря воня на разлагащ се боклук и месо с лишеи, повдигна ми се.
А във влака намирисваше на „зайо-байо” с лук (повече на лук) и лавандула.
С колежката седяхме в празно метално кафене в калния студентски град, докато на студен чай ми разказваше за гълъбите, падащи и умиращи във ваната й; говорехме за връзки, фармакологична биофизикохимия и нелепия ни избор.
А ти любов моя, сега пътуваш към границата и е много, много лошо, че два дни няма да те чувам…