усещането, че си поел по някакъв път и че много много няма кривване. усещането за крайъгълни моменти в живота ти, когато мъдреците ти се задвижват, корените им мръдват надолу и заздравяват и после само едни големи големи клещи могат да ги измъкнат от леговищата им. усещането да си на 27, но да ходиш на партита, където има само тинейджъри. какво те кара да си там? защо не приспиваш своето бебе, защо не готвиш яхния с картофи, защо не гладиш ризи и не спиш дълбоко 6тия си сън? защо танцуващ така отчаяно, вкопчена в налудничавия ритъм, който притъпява всяка болка и изглажда всяка мозъчна гънка? към коя култура принадлежиш2 към кое поколение? наско го нарича дефицит на идентичност. но не е ли това само по себе си идентичност? човек, който е видял много, даже прекалено, който е бил и такъв, и онакъв, и който най-накрая е налучкал пътя. дори в тази призрачна пустиня, в това селце, сгушено край космополитните върхари. е намерил своята врата. своя ъгъл, своя син калейдоскоп, през който да наблюдава света и да му се чуди. изморена съм от дългата седмица и от проблемите, по които трябва да се научим да сърфираме. стас е в словения за уикенда и иска да съм с него. но мен ме е страх да се гмурна в неговите къдрици, защото светът е сложен, а ние - глупави. затова затварям вратата и лягам да спя.