Пламена е това. Пламена, която пуши и често скита извън градските стени, Пламена, която Бог знае откъде се взе, Пламена, която заживя при Яна през пролетта, Черната Пламена, която все нещо забравя някъде, а може би и себе си беше забравила, но много, много отдавна, и сигурно затова често рисува живота и после се търси в него... Пламена, която на гости се чувства като у дома си, а вкъщи – чужда...
‘Кажи ми, драга, как така, рибите и скорпионите... как така, мадам?!’
‘Нищо не знаеш, момче, нищо... ама и тъй е по-добре за теб. Кармата на това момиче е да бъде голяма, по-голяма от океана, чуваш ли!’, размахва пръст вещицата.
‘Чувам аз... голяма... моята Яна това, викаш?’
‘Ами, твоя.’
‘Океана... ами колко ще е висока, толкова ли?’ и разперва ръце.
‘По-висока от хвърчило. Поела е по пътя...’
‘А Черната Пламена, тя каква е?’
‘Черна.’
‘Не...’
‘Остави я Пламена, и ти, и тя сте просто врабчи следи в сравнение с Яна.’
‘Тъй си е.’
Чашите им звъннаха нечути, като две обли звезди, сблъскали се на ръба на Космоса.
Вещицата наметва с излишна доза артистичност шала си и се надига да си върви.
‘Чакай!’
Стражникът допива бирата си на един дъх и също става. Двамата се заклатушкват дружно до изхода, затварят колебливо портата на кръчмата след себе си и чак тогава се разделят, умислени, без да си вземат сбогом.
В сивия предутринен студ две облачета пара, овенчали дъха на старицата и момчето, леко се носят над овлажнялата от студ улица...
И все по-отдалеч вечицата дочува нестройната песен на стражника:
‘Je suis malaaade... Completement malaaadeeee…’