Мразя думата тюздей. Пфу, грозота.
Цял ден на работа да слушам как една кокошка пърполи и кудкудяка. Върху тъмнозелен мокет. Вместо на него някой да танцува танго, в тази къща с високи тавани. После в метрото една жена да ти примлясква, точно до тебе, изнервящо. Но също така да срещнеш Ани точно до саксиите със сто жълти маргаритки. Враната отново да ти даде перо.
Как може София едновременно да е толкова празна и толкова наблъскана с всякакви хора - смръдливи, и луди, и лактести. Има ли в София нещо за мен?
Мисля си и чета тихичко в метрото книгата, в която се разказва за мен.
За мен, за мен, за мен.