За някой си път тялото отказа да се подчини на умопомрачително важните ми мисли.
Винаги съм изпитвала респект от физическата болка, защото е нещо, от което се страхувам и което остава с мен въпреки страха ми.
Изпразването от мисли, което една болест може да ми даде е най-сладката част на болестта. И аз съм готова да си плащам, защото понякога умората се настанява най-безцеремонно във всичко, което правя. Толкова зверски уморена като в петък скоро не съм била. Имах сила единствено да полюшна кръшно главата си в другата посока на възглавницата.
Очаквам се... айде няма ли да си дойдеш, имам идея.