хайде де, поискай ми извинение. не знам за какво, просто ми се извини. имам нужда да чуя, че поне някой съжалява.
започнах да свиквам, че съм сама. не знам дали е хубаво или не.. ама поне ще съм свикнала като ми се наложи накрая когато най-много ще ми трябваш.. да съм сама.
малките капчици самота замръзват бавно.
никога не съм виждала замръзнали сълзи.
а ти?
крада време за теб и го харча през пръсти, за да разбера накрая, че съм по-бедна отколко бях в началото.
ала никой не подарява подкрепа, нито обич.
ще ги крада докато мога. накрая просто ще умра.
всички самотници накрая умират сами, както казват Далчев и сума ти депресарски песни.
ако Далчев беше жив, щях да го попитам дали е визирал себе си като самотникът в стихотворенията си. бас ловя, че щях да съм права. само че Далчев умря.. остават само предположенията ми.
добре, че поне те ми останаха накрая.. живот,облечен в едно голо предположение, винаги бит от другите и играещ сам със себе си на стражари и апаши..
отчуждих се от света, от познати, от семейство, от хобита.. за да имам приятел. накрая се отчуждих и от него. после от себе си.
после.. умрях като Декарт.