Много е трагично...
Незнам....
Моите улици не са вече мои, няма и да бъдат....
Улиците, които ми бяха приятели тогава, когато никой не ми беше...
Улиците, които и да искаха не можеха да се отрекат от мен...
Улиците, които бяха обстановка, дом, другар...
Моите улици...Моите ! Не са вече мои, но и никой друг няма да ги притежава...
И си мисля, не са ли именно те, които ще ми липсват най-много...
Ще скрият други тъги в сивите си плочки, ще обвият други трепети в парите на каналите си, ще приютят други копнежи дълбоко в шахтите си....други, не моите...
И друг някой ще тича по тях, обезумял от трепети. И друг някой ще плаче по тротоарите им, просмукван от болките си. И друг някой ще ги нарича " Мои улици ". И друг някой ще им вярва, ще ги обича, ще им благодари...
А аз....?
Аз може би ще намеря други улици. Но няма да мога да се скривам в чистотата им, няма да мога да сядам по излъсканите им бордюри, няма да тичам сред всички подредени и усмихнати минувачи...
Аз може би ще намеря други улици. Но едва ли ще ги обичам по същия начин. Едва ли ще бъдат приятели. Едва ли ще гледат с добре измазаните си фасади към мен с такава любов...
Аз може би ще намеря други улици....но те никога няма да бъдат моите улици. На моя град, на мойто детство, на моите срещи, на моите раздели, на моите болки, на моите радости. Те никога няма да ме разбират, защото няма да пазят спомените ми в пазвите на улуците си, няма да крият миналото ми по ръбовете на ъглите си, няма да ми задават върпоси под бледо жълтата светлина на лампите си, няма...
Те никога няма да бъдат моите улици....
Аз може би ще намеря други улици....