сънувм кошмари. толкова е простичко. страшните не са проблем - понякога дори ми е любопитно да видя следващия сценарий. но после стават тъжни. осъзнавам още по-ясно, че ужасните неща имат също лица, сърца. че не искат да бъдат такива. после ме поглеждат със същите тези измъчени сърца и лица, а аз нищо не мога да направя. неконтролируем страх. двете момичета, полуразложени, които играят на много, много бавна гоненица пред блока. човекът с посинели дупки в главата. семейството с пеленачето, легнали под снега в парка и заспали, после протягат ръце към мен. те не са зли. цялата им тъга изведнъж изригва навън и ме задушава. неистовият им порив да бъдат спасени или поне разбрани.
събудих се. разплаках се. няколко часа по-късно, все още дишам трудно... под натиска на огромната им тъга.
и незнам какво да правя. не ми достига сънят, събуждам се разглобена. мисля си за всичко онези хора навън, а нищо не мога да направя. после сънувам и други кошмари, не толкова ужасни - сънувам че съм причинила много лоши неща на близките си и ужасно съжалявам... но не мога да поправя нищо. съвсем нищо, късно е. а после сънувам жестоки деца, с които се боря, на които се опитвам да обясня защо не трябва да са лоши, защо не е редно. но пак се задушавам от тъга и се събуждам.
знаеш ли какво е да ти се свива сърцето? буквално. усещам го изстискано. ще спра да пиша за това. май не беше добра идея. ignore ignore.