Нямаше ме, много време ме нямаше..Време, в която бях тук. Сякаш отворих кутията на Пандора, два месеца преживявах моите настинки, четиридесетградусови темпретаури, влакове, изпити, отново треска, чайове, неразбиращи доктори, сиропи, химии, които поглъщах, после синтезирах и обратно; изгорих си лигавицата с киселина, простудявах си краката, после горях от топлина; подувах се, болеше ме... Мразя токсините, които се всмукват бавно през кожата, които дишам и с които спя. Които ни отравят бавно. Нищо чудно, все едно живея на бунище-полуразложени сополиви салфетки, кроасанени опаковки, подритвани от вятъра, смачкани и вирнати нагоре фасове, бутилки, натъпкани в полиетилен...
Твърде грозно, нали?
Изключвам го от пейзажа и от главата си. Спирам да гледам навън сивите комунистически постройки с две-три хилави дръвчета под носа и старостта, която изяжда всичко.
Виждам само вечерите, когато ухае на девствена пролет и прясно изваден от фурната хляб; училищата, препълнени с лятна глъч и баскетболни топки, деца, които скачат по надраскани с тебешир тротоари и карат колело...
Разходжаме се с него, ядем сладолед докато ни се подуят стомасите и гърлата ни изтръпнат, говорим, спорим, дори се скубем, подритваме, пощипваме и гъделичкаме, но най-много се целуваме..С времето хората придобиват кръвна връзка помежду си.
Готвим, после спим до изтощение в намачканото легло.
Правим си дълги разходки. В събота бяхме в Стара Загора и за пръв път видях пазар за цигански девойки, които бяха облякли най-празничните си дрехи, разпуснали коси, с които да уловят най-богатия, те се кикотеха, кокетничеха и се пъчеха с начервени и избелени лица, за да се продадат по-скъпо. А по-бедничките младоженци поглеждаха и си тръгваха с въздишка и яд.
В Троян изпразнувахме дълъг рожден ден на никога невиждан негов братовчед, който почти беше Аладин от вълшебната лампа, но от години не се казваше така, едно голямо и много смесено семейство, което ни изпрати така топло, както ни посрещна.
После отново Велико Търново, който ми е любим град- топъл, красив, светещ...Манастирът, в който заваля носеше странно усещане за черковен покой сред тишината, грижливо поддържаните градинки с нарциси и дребните, слабички монаси в черно.
Трапези, любезности и нежност, тютюн и реге.
Животът е хубав и сега ще спя, за да го сънувам..