тъкмо четях есе за любовта и се пусна сепуко (някак ти)...сублимация. ''просто думи, а всъщност пак летим. нямаш сили с мен да мълчиш''. все си мисля, че намирам глупава символика. но този път няма, а и да има нямам нужда от нея. минало, което никога не беше. предпочитам да летя сега, а не да пълзя приклещена в ''преди''. всъщност незнам какво искам да кажа, защото се страхувам, че ще го прочете един човек и няма да ме разбере..а аз няма как да кажа, това което той няма да иска да знае. успях да се оплета и стана като изявление. точка. без личностни персонификации.