N`importe.
- О...Виж!
Преди време тя бе решила да внесе малко истински живот в библиотеката и една сутрин цъфна с малък кактус в ръце и щастлива усмивка, сякаш бе донесла не растение, а малко коте. Той нито се бе постарал да порасне кой знае колко, нито изобщо да покаже някакви признаци на живот, освен че си седеше и зеленееше смътно зад прозореца на първия етаж. Но за мое учудване през април се променят ужасно много неща, включително и най-дребните...Сега тя се носеше към прозореца, със смях и разпускайки косите си срещу сутрешното слънце. Спря пред кактусчето и протегна дългите си, изящни пръсти, сякаш да го погали, въпреки бодлите.
- Браво, мъниче...чудесен си...
Говореше му като на детенце. Е, просто бе цъфнал, какво толкоз...погледнах иззад рамото й. Оказаха се очарователни, малки цветчета в ярко червено. Усмихнах се, преди да усетя. Спогледахме се. Внеазпно тя ме прегърна силно, сякаш се бе случило кой знае какво страхотно събитие. Пусна ме също толкова бързо, а аз си стоях все така неподвижна, в безсмислен шок. Тя забърза нанякъде, после се чу тихичко подрънкване на чаши и изливане на вероятно топло, ароматно кафе. Аз останах до прозореца още няколко секунди. Никога нямаше да се начудя на тази случка-в крайна сметка, колкото и затворени и далечни да изглеждат хората, все пак забелязват малките нещица, способни са да ги оценят. Красиво, помисих си. Засмях се с глас и докоснах кактусчето, после се побързах да се потопя отново в една истинска понелникова сутрин, с кафе, приготвено специално за мен...