четейки последните постинги преди да умре инетрнета в кварталото клубче... и така ме мързи да съм официална и да мисля как да кажа нещата по най-добрия начин, така както си го заслужила...май от мнго време насам. а и като няма никакво значение... измъквам се навън и сякаш за първи път забелязвам кокло много се е променило градчето. като че някой ни е бомбардирал със зелено и жълто, и розово, и накрая се е разбил на смешно синьо петно над квартала, застинал така във въздуха... хомилизация, тотална!:)
чудно какво е да откриеш, че не си сам. не за седмица, не за ден, не просто вкъщи, по време на опитите всички едновремонно да направите една и съща зелена салата, при което получавате ястие навсякъде, само не и в купата...ах не. Мисля си за деня, в който homily няма да ми е така необходим, как ще идвам тук само на гости, като един леко усмихнат посетител в галерия и само ще си мълча, няма да имам нужда от чак пък толкова думи... ще разглеждам дълго-дълго в портретите на хора, сглобени от малки буквички, ще се смея или неистово ще се опитвам да не плача пред нечия самота... но нищо, нищичко няма да казвам, всичко ще пазя за нея... чудно колко са сами хората, забудата, че никой никъде не чака да се завърнат... но не! именно тук искам да видя, че сме всички заедно, всички, който сме били и преди и отново да напускам аз-а в малки екскурзии из приказките... това е култът, мисля. моят култ към хората. трудно е толкова различно и самодостатъчно съвършенство...понякога да бъдеш сам се превръща в един вид особено изкуство, и забележете колко е трудно да се откъснеш в един момент...мисля си за момичето, което каза, че ники не я очаквал, сгушила се в своята измислена незначителност като малко буболече...но не! hands in your hands please let me stay stay with us....no need to escape this time no need to fear to be adored :)
което ме подсеща, имаше една песен на cranberries, с няколко реда от нея може би ще има повече смисъл от този пост:
They will save you
they will save you
they will save you
stay
stay!....