Особеното на този малък град бе, че реката минаваше точно през средата ми, шумна и с много камъни, с въжени мостове и кестени в разтичащото се зелено, с малки дечица и всичко останало, необходимо за една река, за да я почувстваш едва ли не като домашно животинче на всички - една гальовна змия, пристрастена явно към рокендрола, ако съдим по движенията и крясъците и...седя на терасата на брат ми в Сандански, спряло е да вали поне за мъничко, вече съм със суха риза (огромна, червена, с бродирани цветя), със сухи чорапи, панк негови, пижамен панталон и огромни сандали, който всички ползвахме вместо чехли тези три дни... дворчето долу е небрежно обрасло с многоцветни нещица, отсреща в планината се различават едва козичките и беседката, която гледа към залеза над най-високото коминче...седя там, или май стоя, както ви е по-идобно, имаше ги и двете в един или друг момент. пътечките се различават между дърветата, странното е, опитвам се да кажа още отначало, но просто упорито си преча, е че реката винаги разплисква в атмосферата един многопластов, сложен шум от течаща вода, и понеже градчето е мъничко се чува навсякъде... но някак не е като от река, а сякаш постоянно вали пороен дъжд, онзи приятен звук, от който изпитвате необходимост да гушнете силно някого, да го скриете в себе си, да го пазите, да го обичате...всичко. Тоест там постоянно имаш силна нужда да обичаш някого. Дори повече, много повече откокото ти самият да бъдеш обичан...сега вали и реката...всичко вали в зелено и стоманено сиво над нас... време е да си тръгна. трябваше, още преди два дни. обаче...дори и на стотици километри от градчето, когато идвам в homily, още няма да съм го напуснала съвсем...