...ne, ne bilo fotografiq...a dumi...tolkova kato razleteli se gulubi, podpla6eni ot malko momi4e, ti4a6to po plo6tad rano sutrin...tova e, koeto e ostanalo i protivno na moite spomeni za (edno savsem pifovo) nevidimo dete, no vse pak dulboko ubedena v sebe si 4e sa bili kartini, ne dumi, 6tom sa ostanali kato takiva...6tastlivi4ka hihik
Съществуваше някога една така и ненаписана приказка за белия човек, която в последствие се превърна в откъслечни парченца думи, публикувани преди месеци и месеци без никакъв смисъл...сега преобръщането на тетрадките отзад напред изкушава да се подхванат старите стълбички и вратички от химикалено време и да се хербаризират окончателно в личните пис-архиви и хомили, най-случайното и необходимо място за мен в цялата мрежа. Последни капки несриозност и кори прашасала до баналност красота от гимназиалния портокал. Преди началото на кск- края. Мммбогове...още е далече, тихо.
Имало едно време един човек, който живеел в лудница. Не защото бил чак пък толкоз повреден, просто така си му харесвало, неговото си ''другаде'', а пък било толкова лесно да зблудиш хората, тези малки невинни душици!...Така той останал там с години, в своята бяла болнична стая, с бялата пижама и вече отдавна побеляващи коси ( ''там...та-дам, пи-бам, бим!бим, бам...'' Stuart Weber, "Hired man`s dream" ), с тънка усмивка и изчщни бръчици около очите и на челото....Винаги мълчалив, погледът му можел да ви отведе далече, далече, само ако някой знаеше как да го следва...
Всяка вечер, след като санитарите си тръгнат и дежурната сестра се затвори в кабинета си с малката печица, той поемал с босите си крака по уморено осветените, току-що измити коридори, потънал в меко жълто, и вървял, вървял, към огнените врати на залеза....Спокойните му, уверени крачки потъвали в гаснещата тишина , а той все повече се приближавал към ярката светлина на своя рай, където внезапно се издигал, оставяйки болничния коридор пуст и притъмняваш както преди.
На сутринта се връщал с изгрева през своите въображаеми вратички, промъквал се тихичко в стаите и заспивал, докато сутрешната смяна не идвала да го събуди с лекарства, закуска и по някоя весела забележка, на която той отговарял само с искрящо, усмихнато мълчание...И така докато не дойдел някой странен посетител, също така тих, с единственото желание да се срещне с този необикновен човек. Тогава белият мъж го повеждал със себе си в светлината, завръщайки се неизменно сам на сутринта и в безвремевия изгрев на клиниката се събуждал само един любопитно щаслив ''луд'' , а посетителят като че никога не бил идвал. От години пътечката, която открил, била отворена за всеки, способен да премине, а той все така само тихичко се усмихвал.