не знам.. вече не знам дори какво да кажа, всичко е казано, повторено, потретено и така нататъка до степента на която осъзнаваш че вече отдавна си станал досаден на всички около теб. чувствам се така все едно трябва да направя нещо, да осъществя може би някаква раздяла. но как да го направя като за пълноценна раздяла се искат поне двама човека а аз съм толкова сам колкото по това време преди около година..? само че тогава не болеше толкова. и още не бях станал досаден. и още не бях омазал нещата генерално. и още бях с къса коса. мдам.. оттогава имам около една педя коса болка.. което не е малко, поне за мен. надеждата, казват, умирала последна.. след като тя умира последна тогава какво умира преди нея? всичко останало.. и плахата надежда стои и гледа как всичко около нея умира, как всеки цвят увяхва, уплашено се надява на някакво чудо когато вече не способна да направи нещо самичка, защото е толкова малка, толкова слаба, загасваща искрица. и събира сълзи в стъкленица, сълза след сълза, капка кръв след капка кръв.. накрая надеждата остава самотна, бродеща сред сълзи и пепел.. последна остава тя, за да умре сама, когато никой не я гледа и вече не се интересува от нея.. горката надежда