понякога е точно толкова лудо-щастливо детето, сещам се :))
Старт.
Намираме се в дървено кафенце с размерите на катерича хралупа. Нищо, може би точно така би изглеждала прочутата сладкарница на баба Меца в гората! Въодушевявам се. Едва се сдържам да не попитам сервитьорката за торта с моркови-и без туй е с оранжева коса. Катерича къщичка, казвам ви! Майка ми е във възторг от плетените столове. Кафето лепне по устните ми като че е от мед. Ужас! Един малък приятен ужас.
Опитвам се да разгадая мистичните символи по тухления барплот-неуспешно. Май не са мистични, а просто сбъркани. Мозъкът ми отказва да играе с тази плетеница и включва на автоматичен режим, след като минути по-рано се бе опитал да поспи още малко, докато още вървях по улицата.
...Вманиачавам се, сигурна съм.
Защо ли? Ето защо, това изтече от ръцете ми преди да се усетя да спра. Богове.
“ Искаше да идвам и да си тръгвам.
Не можех да я обичам, той така каза.
Говори, обещава, че ще е търпелива с мен, а в същото това време бързо се съблича.
Влудявам я. И толкоз.
А после просто да си отида !!!
Не, не е достатъчно. Не искам така. Изобщо не.
А какво повече, пита ме той. Не знам, не знам! Не по този начин.
Не разбират ли, че имам нужда от нея?
Не, категорично няма да дойда тази вечер.
Няма.”
...
Е защо ми трябваше да си я спомням и тази история? Не, ще разказвам за метло-рицарството сега. Обещах й.Часовника отгоре ме насекундва старателно и си тръгваме от кафето.
...
Автобус, автобус! Отиваме в къщата (с духовете!) на мама и баба в Батак.
Чуден град, вълшебен.
С духове и приказки, о да, eowyn!
Времето е тихо, меко, памучносиво, точно преди да завали.
Единственото време, в което допускам напълно да попия в желанието си да гушна някой. Джаз от слушалки и придърпвам успокояващо обемната си раница по-близо.
...
Пещери, пропасти, избухливо зелено в контрастни нюанси, миниатюрни реки, състоящи се предимно от камъни...чудни в лошото време, живички. Скали над нас като заспали троли. Пълзим по пътя в топлите им длани. Мъгли на всяка нежна извивка между планините...Мълчим. Наближаваме призрачната къща.
...
Градчето.
Иползвам минутките наливане на вода край пътя, за да пиша.
Гробища.
Като че преди не съм знаела, че имам баби и дядовци. Истински хора, далече на някакво феерично за мен място. И сега в мрамора виждам снимката на един забележителен човек, занимавал се някога със своето си особено изкуство. Свещите на майка ми и люляка, който ме хипнотизираше през целия път, нищо не променят. Иска ми се да бях имала времето...просто да го познавам. Тръгнал си е преди това.
Разхождам се, докато другите свещенодействат някъде отзад. Чудна красота тук горе! Само мъгли и червени покриви, толкова отвисоко, в планините. Интересно какъв е бил замисъла, да качат гробищата над всичко. Градчето е старо, едва ли не древно и те са по-обширни от самата обитаема зона като че ли.
...Стълбичките.
Тези стълбички са невероятни! Увиват се около пътечките и мраморните плочи в привидно съвсем хаотични посоки, свършват абсурдно на малка площадка тревица, колкото да съпиш там с детски обувчици. После съвсем ненадейно започват отнякъде и се губят между мъхнатозелените гробове. Стъпалата са причудливо тесни и късички, под различен наклон всяко, понякога и от съвсем друг материал, но скупчени заедно като абстрактно архитектурно бижу.
На гроба на дядо ми са поникнали два разкошни букета нарциси, само те, докосващи се едва един друг. Непонятна за мен магия на това изоставено място. Толкова е красиво тук горе! Чуват се звънчета на отсрещния зелено-облачен хълм. Единични, колебливи, открояващи се като нотички от бавен танц на горски феи. А в равнините-като обезумели бурни оркестри, симфонии и валсове срещу теб се втурват неудържимо!...Не, тук е друго, друго. До болка друго. Измръзват ми пръстите.
...
Десет и половина. Пристигаме.
Второ за деня кафенце с размерите на средностатистическа баня и чудни плетени столове. Леля ми бъбри усмихнато срещу мен, мама и калеко димят кротко отстрани, над кафетата си като пушечни духове. Слушам милия разговор с половин ухо. Щастливи са, че сме тук заедно, в този изгубен град, въпреки многото работа, която предстои. Усещам, че и на мен ми става топличко, щастливо. Балончетата в тоника отхвърчат ентусиазирано към резенчето лимон. Малък жълт остров. Сервитьорката ме гледа притеснено-нещо неидентифицируемо, чуждо, усмихва се, говори й внимателно и пише. Извънземен с рокерско яке и тениска с анимационен герой, това съм. Опитвам се да не се засмея, толкова съм радостна.
Отсреща-розова стена с огромен надпис “ПТЕКА”. Нисичка къща привидно служи единствено за подпора на ненормално голямо щъркелово гнездо. Сигурно дори аз бих могла да живея в него! Самите птици летят толкова ниско над улиците, сякаш се разхождат небрежно по костюм и без обувки, само с яркочервени чорапи до коленете...
Градът е по-странен отвътре, отколкото предполагах. Старата църква си ухае, както само тя си може, на древна каменна сграда. На смърчове, ковано желязо, черепи, кости (има ги.) . Не на свещи и тамян, не. Стара бойна църква, където са умирали хора. По стените, доколкото си спомням, няма икони, само кости. Прозорчета, мънички и високи. Кладенци, дълбани с ръце и нокти. Място, където воините са идвали да се молят в тихите нощи преди битка. Истинска религия. Трябва пак да отидем... Да, през огромната врата от тъмно дърво, стегната с метал. Преди малката ботаническа градина да е станала твърде тежка за покрива от наредени мъхнати каменни плочи. Вече има цяло дърво горе, за бога!
...Прозорците са изпочупени, дворчето оплискано с червени лалета-изящни и високи, пак като на магия поникнали. Истински. Нямахме време да огледаме, после ще стане и това. Сега ми е много неестествена тази мъртва къща и тези чисти, кървави лалета.
...О, богове!...Отпред има огромен самолет, качен на три метални стълба до къщата! О !!! Невроятно. След всичко, най малко съм очаквала тук военен самолет! С крила!!! Ще полудея. Истински е. Полудявам. Ааааа!
В мазето леля ми е правила някога кафене, като млада купонджийка. От цялата луда инициативасега е останала само една огромна картина на стената и един тухлен бар. Другото е прах, бяло и разпилени стъкла. Обаче картината е различна всеки път когато идвам, сигурна съм! Може би всичко на всичко три пъти всъщност, след като пораснах и вече никой не живее там. Като малки пиехме мляко с какао долу с брат ми, което си беше чист течен шоколад, ровехме из тавана, спяхме на гигантски скърцащи метални легла и отмъквахме бонбони от запасите на кафенето. Колко съм била мъник....толкова малко помня. Но никога не съм живяла там. Може би някакви лета, откъслечни, знам ли. Сено.
...Навън минава момиче с бледозелен шал с ресни до земята. Косите й са влажни от въздуха. Студено е и си играя с млечнобелия дим от дъха си, като малък дракон вън от кафенето.
Ръкавите на коженото ми яке стържат леко по листа. Мастило. Лимони. Пепелници. Музика, ретро- ”...дали дъждът навън или студът във мен е това което спра моя бяг оставам тук...не спира сега... за кой ли път аз признавам пред теб че не мога да бъда сам...години наред аз не мога да спра своя бяг...” Дори незапалена камина в дъното на кафето. Леля ми ме пита какво си пиша там, листовете са на свършване! По-добре да спра. Тетрадката се побира да ръбчето във вътрешния ми двоб. Поглеждам другите и се усмихвам:
“И...?”
...
Влюбена съм. В къщата, де.
Гледам майка ми и калеко-две черни вранички, ситнят по една ужасно мокра вече поляна по обратния път и берат иглики. И “минздухари”, на Райнето любимата думичка от детската градина. Дори не сме си направили труда да отбием от пътя. Тръгваме набързо. Майка ми пръска роса наоколо с игликите и грее. Аз пренареждам незначителни неща в ума си и се мъча да пиша в колата.
Скали, мъгли, ливади, по които можеш да се търкаляш легнал докато не те приемат за космонавт или поне докато не станеш с цвета на малко гномче и мокър до кости...Цъфтеж. Борове.
Връщаме се в Пещера, живи и невредими. Оттам по-късно ще се приберем в градчето. Не ми се мисли за автобуси все още. Гледам люляците на покрива на отсрещната къща, треперя в мишешката си тениска и се радвам на дъжда. В това време леля ми идва и ме покрива-с люляково лилава жилетка!
Мрачно ми е за къщата. Разкошна е. А до лятото ще я продадат. Ужас. Новите хора няма да си я обичкат, знам си.
Жилетката ме гушва нафталинено, на синята покривка-чаша, подсказваща за някакво вчерашно удоволствие (“Няма пари за ракия, тя хляб отишла да купува”-смее се калеко). Цигари, листа. Наоколо ми се шета и се кроят кексово-салатени планове. Женски, нежен парфюм прозира през любимата ми бяла тениска с мишка. Нетипично, приятно.
Стоплям се най-после. Връщам се към историята.
На тавана, разбира се, беше същински рай; най-невероятни неща. Бутилки запечатано време, вещерски метли...сега да видим. Отмъквам си безцеремонно няколко причудливи дреболийки-малък ръждясал нож, пакетчета “синка за пране” на 70-годишна възраст според леля ми, кутийка древен кибрит и нещо...
..нещо, което съм убедена, че е летящо килимче. В края на краищата никой не можа да ме убеди в противното!(цитирам детето: “Понякога не знам дали аз съм аз, но поне съм сигурна, че никой друг не е.”) Твърде е мъничък за човек, но би могъл спокойно да издигне, да речем, овчицата на eowyn. Опасявам се обаче, че не е много добър навигатор все още. Майка ми остава без коментар, докато нареждам това в страничните джобчета на раницата (останалото е заето от нейните кецове!) .
Дори намерих една фрапиращо реалистична бяла плюшена (“пушена”) котка! Оставих я да пази къщата. Обещах й да се върна.
Имаше още кашони и плетени кошнички всякакъв размер, пълни с комични старовремски бутилки кока-кола, керамични съдчета, малки метални канчета...отделно разглобения тъкачен стан, хамути за кон (?!) няколко вида дамски и войнишки “ретро-фешън” чантички... Маслобойна. Вестници от времето на семейство Флинстоун. Шейни, люлеещи се столчета. Дървени кончета. Вериги, дъски, инструменти, конски чул...останалото не се различаваше в прахоляка и светлината на сивото небе през двете микроскопични прозорчета, залепени за пода. Над мен се издига сложна конструкция от дървени греди. В краката ми постоянно нещо се люлее, скърца, подрънква тихичко, за паяжини да не говорим.
А това дори не е селска къща! Двора е съвсем малък, изобщо не си представям как конските приспособления са влизали в употреба.
Слизам от тавана с безкрайно тъжното усещане, че никога няма да опозная тази къща, да поживея на този таван, да спя до прозорчето му...да я обичам. До лятото вече ще спре да съществува за нас. Като вързана с балонче.
Нямам право да обичам тази къща, май не. Защо ли ми е толкова познато усещането, по дяволите!...
Извитата дървена стълба тупти и скрибуца приятно. Бели стени, голи дървени подове. Купчина книги в ъгъла на едната стая, дъска за шах-в другата. Това са всички мебели, и една огромна желязна печка! На тавана намерих красива запазена рамка от прозорец, с олющена боя. В нея ще сложа твоя картина, после ще я занеса в най-слънчевата стая, направо на пода. Ще хвърля там и няколко одеала и ще те гледам, докато заспивам в празната си къща.
Искам моето момиче да види колко е красиво всичко това, и пътя, и гробищата...и градчето...къщата...църквата, лалетата....обаче знам, че по-скоро би излязла на среща с Джак Изкормвача, отколкото, въпреки всичко, да замине толкова навътре в Родопите с една луда, която и без туй вече й е казвала, че я обича. Никога няма да знае колко е хубаво....ами да, колко е хубаво да бъдеш обичан на едно точно толкова далечно, пусто, вълшебно място. По детски обичана, с обожание.
...
Чистя паяжини с часове. Прах...луди облаци прах, като някакъв демон изглеждам сигурно в едва осветената рамка на входната врата, с този пух от месеци събиран около себе си....Размахвам метла като че гоня пеперуди. Няколко паяка тичат панически или куцукат в оатчаяние към процепа под вратата. Самите паяжини са хладни, лепкави, прашни, черни. И навсякъде!!! Свалям ги внимателно и припявам към Бьорк, ако това изобщо е възможно. Слушалките ми падат от време на време и накрая си ги увивам на врата като бесило.
Ужас, развалих целия магически декор. Приключваме почти с чистенето. Накрая аз самата се чувствам като една голяма ходеща паяжина-почернена, прашна, оплетена...измъквам се навън под дъжда и гледам абсурдния самолет пред старите, издъхващи къщички. Песен, слушана преди повече от година, обикаля напред назад из главата ми и не мога да не си запея: “Понякога съм просто с теб понякога обикновен понякога говоря смело понякога целувам те студен прозорец ли си ти студено мислим аз и ти но аз празнувам уморен какво останало е в мен някой ден открий ме открий ме някой ден открий ме.....”
...
Тръгваме. Почти заспивам на фона на капките, пейзажа в тролските длани, тихия разговор на леля и калеко, мълчанието на майка ми с игликите....
...
Те всъщност са нейните леля и калеко. Обожавам ги.
Пускаме си ретро, репички и нещо сготвенко...Отпускам се, край. Няма листове.
Печка!...Това е прекалено. Това е душевният рай на един ретроманиак, обичащ освен всичко друго селца и овце....Отивам си. Отпишете ме. Каквото и да се върне утре в града, няма да съм аз, не!
Слушаме балади от 90-те и аз почти плача от удоволствие. Пиша на кориците. Искам да запазя това.