Единствено когато си сам
ли мога
да лягам в пепелта до теб -
не помня...
колко много неща имало, когато другото изчезне!...
*Събуди се до мен, превърна всичко мое в себе си, подуши затворения ми гръб като котенце и се сгуши в извивката на шията ми* - това си мислех, когато предишната сутрин се шляех между някакви светофари в позакъснелия изгрев.
хубаво е никога да не те питат какво е, защо е така, дали можеш иначе... една страхотна мекота в себе си, като никога породена от човешко присъствие и обикновена цигара (за което ме е яд, че дори не се мразя) и вечерта като сън гоня пламъчето на върха на пръстите си и му разказвам как съм я сънувала
и каква е била
и как веднъж я уби светлината
а после се върна
да ме пита какво имало под леглото на сина ни, за да й докажа, че я познавам
има меч.
"Дъщеря ми има меч."
а иначе ми се случват все по-дълбоко странни неща вечер, с някакви непознати и люлки, с дълги коси и отнасящи разкази за острови.
как дърветата й се били ХИЛЕЛИ в който момет аз щях да падна от пързалката...
отиваме на кларинетен концерт и вебер! (;