Сещам се първо за една песничка от вчера, докато "яздехме" около новото корито на реката (то бяха едни пътечки, таквиз на вълнички като разкошните коси на Аланис Морисет), почти наникъде и в крайна сметка хвърлихме котва след неистово подскачане и размятане в едно лудо зелено поле/море. Ако седнеш в тревата виждаш как стръкчета, острички, нарязват направо хоризонта, можеш да отидеш после да си клатиш краката оттатък света. За залеза нищо няма да кажа, н-и-ш-т!...
Ениуей де, песента май беше на стефан вълдобрев (сега пък и главни букви ще искаш), слушана на някакъв лагер преди години години, когато имаше от онези диви бунгалено-горски истории....и никой не можеше да свири на китара и тогава, туй ще се поправи някой ден... "все към мен все към мен все към мене тичай къщите събаряй над улиците прелети някой ден някъде някой те обича" мхм...шала-лала-лаа-ла...Все към нещо някой някъде си, а ние просто си намерихме "A River (i could skate away on....)" Така глупаво щастливо, че ми забраниха после да ям сладолед "от якия" преди да карам колело, не мога да си владея скоростта....как да знаеш иначе какво е в главата ти да крещят и да бият барабани малки момиченца, имаше някога едни такива плюшени зайци точно с барабанчета...как да знаеш, ако не си слушал Аланис на широк гладък път? "...and what it all boils down to is that everything`s just fine fine fine...." Ениуей пак. Тръгваме.
...Асен тук се мъчи да подпали вилата откъм градината долу, хили се и размахва брадва почти като Джейми Лий Къртис, казва, че бил последния мохиканец, само дето и един пръст не можа да отсече с тази брадвичка цял ден....хили се над новото бяло огнище на баща си и шета наоколо за съчки. Аз подпирам съвестно терасата да не отлети, тъй като се знае, че на таквиз вълшебни места гравитацията много-много не е от значение...
Пускам Дейв Брубек (да не се чете ''бъбрек'' или ''брумбер'' !) и любимата мокро-асвалтена музичка, но без да слагам слушките-оставям си за фонов шум кукувиците и вятъра в една череша плътно зад мен. Така си имам саксофони навсякъде, едновременно отдалече и откъм приятно отъркващата се в лицето ми кожа на говорителите...
Откъде се започва? Принципно? От "хайде утре да ходим на вилата" и "ами хайде" ?
Саундтрака, задължителен, на всяко пътуване, колкото и малко и незначително да е с "voyage voyage plus loin que la nuit et le jour voyage et jamais ne revient...au-dessus des capitales ...(etc.)"
Всъщност, странно как, но още не съм плъхясала от четене на Жана Д''Арк. просто си обичам френския, пък и имам ли избор вече? Хиляди други неща.
...клони-острие-удар! удар! удар! (crash-boom-bang, ако трябва да сме точни). После тихо в пепел ("she`s wandering what clothes to wear...brushes her long long hair") ще се превърне и никога няма да е същото, както сме си мечтали да запазим един ден, хербаризиран между страниците на ръчно стъкмен бял бележник...Лешникови коси над стар дървен парапет с чаровно ръждясали пирончеата-муцунки, и всичко това защото тръгнах мокра и рошава като рекламно лъвче от едновремешни плакати на СДС (уф какви асоциации са се разхлопали в мозъка ми)...Сега суха още повече се разхвърча, време е за усмирителен ластик. Обаче лошото в това да седиш под прецъфтяваща череша и да пишеш е, че кой откъдето мине се спира да маха цветчета от косата ти. А казах вече, че не давам!...
Всъщност единственият нормален лешник дреме пухливо до входната врата, другият ми казват че е от Чехия и за това бил тъй стряскащо ярко лилав. Тъмно, нелепо лилаво за листа на дърво..."and i say hey what`s going on ?!"
Планинските къщи се характеризират с няколко неща-дворчето, много показателно, малки стаички някъде по горните етажи и, което е най-важното, печка (освен камината, имам предвид).
Тази тук е като малък замък-заплашителна, огромна, сива, с прозорчета и вратички на релефни пейзажи и кули, цял крепостен град. Ютия в същия стил, по-скоро като някой от инструменитите на инквизицията, изработен за особено жестоки мъчения чрез изгаряне, отколкото нещо, преднзначено да разкрасява бодирани ризи. Да не говорим за вещерските метли вън на терасата!...Remove remove.
Всъщност се намираме в село Мухово, на улица Филко Кривошиев, по пътя имаше малка табелка, старателно закована за един бор, няколко километра след нарисуваните на пътя удивителни-все едно "danger, weid village apрroaching fast!!! "
...what if god was one of us just a slob like one of us just a stranger one of us trying to make his way home....if god had a face what would it look like and would you want to see if seeing ment that you would have to believe..."
Да бе, и един огромен нож, който Асен се старае да държи зловещо, а на мен всъщност само вяло ми напомня за култовата сцена от Алиен 4, когато Уинона много нежно се опита да убие Рипли ("Сижурнито" рулз!), а вместо това си изкара и малкото акъл, гледайки как острието минава през дланта на Уивър и тя се подсмихва диво...боже-боже, за какви неща се сещам пак...въпросният нож бил намерен под седлаката на някакъв изоставен камион от съветско време. Не че има някаква кой-знае каква важност този факт, на мен ми стана любопитно обаче. Имаше даже и пепелник от копито на елен в стаята с камината.
Дебели котки се разхождат свойски по нисичките слънчеви покриви на съседните необитаеми къщи....може би тук трябва да се спомене жестокото дворче, цялото в зелен пух, който скоро ще стига до колене, но сега си е тъкмо като да се проснеш по корем в тревата и га гледаш бубите :). Всякакви дръвчета, тъкмо като за връзване на люлки по долните клони и къщички тук-там по горните....туфички оцелели от някога билки, цели две диви лалета, клони, една забравена ръчна количка, лози, поникнали в съвсем ненадейни посоки и безобразно изкривени, оплита ти се погледът ако ги наблюдаваш повече от пет секунди...
....нещо хищно и зелено пропълзяло по стената вкопчило се драскало целувало насила тухлите прегръщало изящно стените изрисувало намацало прозорците еуфорично с листа мъчи се да стигне покрива с ръчички и спиралки около металния улук изумруди инкрустирани в сребро белези по доверчиво тяло....
Кроим планове как да не сме сами по черешово време. При мен лоши хора няма, но Асен настоява да се мисли и подбира внимателно. Казвам, че ще дойдем с дъщеря ми. А нямам никакво право изобщо да я наричам така, но ми е весело да си го мисля. Пристигнахме рано сутринта и слънцето идваше някак изотдолу, като че сме на летящо зелено килимче някъде високо високо...След като дълго си пълзял през равнините някак стряскащо идва един планински пейзаж сутрин...някак всичко се носи мъъъничко над земята в тази светлина, и бавничко си пада на мястото през остатъка на деня...
Язовирче даже, гладко и нежно, отазява плътно пухкаво-скалистите планини и оставаме няколко минути залепени на пустата стена, през светлосините перила с кристални паяжини-капани за светлина. Оттатък-рекичка, сливаща разнородни хълмчета като сиво сатенено шалче, нашарено с пътища и въжени мостове, скрити между дърветата.
Обаче каквото и да си говорим най-лудото нещо в това село са козите, дори по-лудо от просторите с най-причудливи шарени дрешки, веещи се направо над тревата с жълти цветя. Козите са с много дълги козинки, чистички уши и адски сериозни рога. Подрънкват ритмично нагоре по пътеката. Мхе.
...Пием кафе с вафли, всеки си намира своя си работа някаква. На мен ми се спи неистово, винаги става така след първия половин литър кафе ...ох при язовирната стена имаше едни полусъборени "аварийни складове". След кратък, но задълбочен размисъл човечецът констатира мъдро, че сигурно складират аварии и пакости!
Момент, стига излежаване под черешата, отивам да си прибера овчицата от терасата. Стига е пасла слънчеви лъчи! Аз така обичам, да си я разхождам с мен навсякъде. Всичко да види, както нея бих ...Пфф, даже мъничък дъб поникнал-цели две педи!-потрепва леко около стъпките ни. Започвам да се чудя дали изобщо нещо липсва в този двор. Боабаби сигурно, както в малкия принц, разрушили планетата...а той просто си седял на едно столче и гледал изгревите и залезите на всеки няколко минути....нещата, които ни смазват отвътре, докато щастливо се наслаждаваме на света и на живота.....и после като си ги потърсиш, вече си опустошен и разбит, и няма какво повече да дадеш от себе си, всичко си е отишло....всичко е останало там, където си пожелал да е. Всеки един момент съществува във времето, някъде, нито е изчезнал, нито е отминал. Само ние сме достатъчно глупави, че да се движим по този път все нанякъде и уж напред. ..."Oh come crush me now don''t leave noone has won this war this time...please..."
...Скачащи буболечки, пуинг-пуонг!-както снощи в полето, само дето тук са черни на големи морковенооранжеви точки ("...the queerest of the queer....") и постоянно някаква музика, не само когато има слушалки.....по две наведнъж понякога, в мен, уморяващо реални и подробни. Чудя се защо изобщо ги помня, след като само ми се пречкат. По улицата все още не мога да вървя и да крещя и всичко си остава вътре, трупа се, звучи, така че после изобщо нямам сили да си пусна наистина музика...затова, заради тишината опръсках цялото бюро с нелепо чужди снимки.
А вчерашните буболечки бяха някакви шантави натовски военни хеликоптери, комари с размерите на човешка длан, подскачащи във въздуха в налудничави пируети над стръкчетата..Огромни крачета с криле на фона на залеза! Двата бежови коловоза пълзят в житото наникъде.
И друг път съм била щастлива с чужди хора, на чужди места, а съм искала само с теб да бъдем там. Обаче знаеш ли, Смърт някога каза: "Не било честно? Ами хубаво, ето, можеш да излезеш навън и да изкрещиш на вселената, че не е права. И тя сигурно ще ти каже о добре тогава извинявай!"
...Шишарки в дворчето, нападали между стръкчета трева и някакви ситнички бели цветя. Стълбички, врата, напукана светла улица... Щрак!
Като на море в Гърция (макар че не бих могла да знам). Съвсем бяло слънчево островче скали една единствена накъдрена вятърничава върба като малко момиче с ръчички в джобовете и разлетели се коси а останалото синьо! синьо! синьо! и нещо божествено специално в безшумно пустите брегове....нито хора къщички лодки нищо. Всичко което има значение и изобщо някакъв смисъл вълничките сс-ссс-смммм...острите отвесни ръбове скала...лежа на раницта си обсесивен падеж darlin` поглъщам с тялото си смазана и освободена едновременно цялото това огромно ветровито пространство небе...затварям очи и - изненада! - самолет над райското налудничаво видение оставя a stairway to heawen през всичко това само един бял мост по-голям от света...миниатюрен шарен свят-капчица и за пръв път осъзнавам колко небето е високо далече истинско протягам ръце само вятър в слушалките пиано eow...in !
Два часа на тези скали, от глупост мокри до коленете джинси с хладна язовирна вода и една-едничка абсурдно синя лодка вдига шум до бога. Мигвам и се губи. Като на море като на островче бяло като на облаче като теб неистово неизмеримо чудно...
веслата на лодка
подка в полето
удрят замахват
загребват небето
смесват
изумруди сапфири
хладна зелена
течност
вдига се, искри
избухва
в своите си длани
диви
плиска се и
пада удря се
блъска се в пръстта
и отново се превръща
в тихи бягащи стръкчета
Връщаме се по изровена пътечка с шума и боров аромат, спъваме се и шишарки политат навсякъде...с много бутане и дърпане разиграваме по-скоро малка комедия за двама, отколкото истинско изкачване....и после буфф!-в лилавия лешник и белия люляк на улицата yeah you can say what you want but you won`t change my mind i feel the same about you....
Трябвало е да кръстят селото “Тишина”, невероятно е. Само следобеда и ние. Скоро може би ще се върнат козичките привечер и тогава звънчета! звънчета! звънчета! ....
Пак ще си пълзим по равнината, щурмувайки щъркелови щръкчета щрева...