Всичко е направено. Няма време. То вече не е нужно. Балонообразно безвремие. Сякаш докосвам образа си в огледалото, когато насоча очите си към теб. Ревнувам от себе си и в опита си да повярвам, че всичко е истина, губя своята личност, събличам пласт след пласт и оставам гол пред теб и лъчите на звездите. Порой от усещания - връхлита ме и измива черните мисли, напуска ме, но оставя желанието ми да се влея в потока.
Бях изгумен, но ти ме намери. Случайно, като цветно камъче на плажа, и ме прегърна с топлите си ръце.
Бях на дъното - запратен като камък. И крещях.
Бях на върха, повдигнат на ръце като дете. Кармичен кръг и пак параболата следваше своя непрестанен ход.
Като дърво в гората - сред други, протегнали ръце нагоре, но оставен сам да всмуквам животворния сок капка по капка.
Като бог, изкачил се на най-високия връх, за да поздрави изгрева с усмивка.
Като половината на разделен преди хилядолетия медальон.
Като две тихи парчета, две отделни параболи, слели се в перфектен кръг.
Като следотърсач с лупа, обходил милион места, крачил сам в пустинни магистрали и оживени кръстопътища.
Като преоткрит поглед.
Обща мисъл проблясва в твоята и моята глава. Нямаме нужда да говорим, тишината е храмът, в който скрихме портрета на света, объркан и разочарован от своя лик. Но аз ще гледам тази снимка, за да ми напомня за отминалите времена на тъга. За да мога сетне да стопя очите си в твоите, откривайки/преоткривайки целия океан.
Прекрасен цвят, любим вкус, непогрешим глас, ангелски допир, ухание на лудост...