Спомням си деня, в който тя махна главата ми и се настани царски отгоре, направо върху плискащата кръв. О да, тя не искаше да се облегне кротичко на тези рамене, да ги докосва отново с върховете на пръстите си. Тя просто искаше да си седи там вместо мозъка ми, с крака върху деколтето на подгизналата от червено рокля, и да си потропва ритми през кожата ми. Съживява, смазва и после убива отново и отново, докато изпълни всичко в теб, а собствената ти кръв се излива в нея, напуска те. Това е да я имаш вместо себе си.