.

вали. навън. точно зад прозореца, на едно легло и една раница разстояние. знаеш ли, понякога просто искам да те прегърна когато те видя, просто ей така, без причина, макар да знам че след това ще ме изгледаш със странно изумен поглед. друг път просто искам да избягам, да избягам колкото се може по-далеч от теб. понякога мога да те гледам дни наред и просто да се радвам на изящната ти фигура, леката ти походка, всички онези странни ръкомахания и така нататък движения които правиш от време на време, смеейки се. друг път просто искам да извърна глава и да не те поглеждам. защо винаги се случват само вторите неща? защо между нас има звукоизолиращо стъкло, гадно и нечупливо? или всъщност ''между нас'' е много много неуместно. по-скоро пред мен. защото когато се използва ''нас'' би се предполагало да участват поне двама. тук съм самичък. вече няколко пъти написах ''и ще си остана самичък'' след което няколко пъти го изтрих. не че няма, просто не искам. както и да е, никой нищо никога не пита. все тая. ne e vse taq. е да ама е. .