много неща се случиха през последния месец и все се чудя как да ти разкажа всчико. ако времето ме притискаше и нямах възможност да ти обясня подробно, бих започнала така:
"един ден всичко се обърка. пред мен човек, после туп-туп и няма човек - има обагрен в червено образ, защото на сърцето ми така му харесва. и синьо. червено и синьо - лилаво. и така. не човек, ами лилаво. освен лилавото, има и други хора - приятели. има приятели, няма приятели. има разходки, няма разходки. има слънце, няма слънце."
обаче време имам, затова ще карам направо, с известна доза лирически отклонения. бавно нещата загубиха блясъка си, истината, чувствата, невероятните си измислени случайности и каквото още се сетиш. предполагам, че обществото си каза думата. малко или много, изгубиш ли се в тълпата от хора с купчината проблеми, не плуваш ли над тях - никога няма да видиш слънцето. и аз от известно време си мисля, че отдавна видях последната светлинка някъде по пътя между хората.
бутат се всички, всеки си гледа проблемите, незаинтересован, неадекватен, без надежда, без вяра, без сили - безразличен. безразличен към другите, към себе си, към нещата около него, към мен.. е, нали и аз съм от тълпата, защо да съм различна.
аз за себе си знам - опитвам се да предпазя някой, защото имам странното усещане, че ще го смачкат.. с техните глупости - перфекционизъм и глупави планове за бъдещето. те са виновни, че го задушават с измислените си правила, изисквания, с неща, които не го засягат, нито го интересуват. слепи хора! не виждат, че човекът гледа в друга посока. те не са като него. или не, може би той не е като тях. радвам се, че не е като тях!
понякога искам да го прегърна, да съм до него и заедно да отвръщаме на тълпата с гневни нападки или смях. не знам как! вярваш ли ми, че за опита си с хората досега, все още не знам как? като че няма обратна връзка между нас, нямам досег с него... но пък аз и с теб почти го изгубих. вероятно аз бъркам някъде? защо?
глупава съм да мисля, че мога да отвлека погледа му от потъналия в прах учебник - някаква суха теория, с която ни тъпчат главите. глупава съм, вместо това искам да покажа на хората, че знанията които остават за цял живот, са онези, които са неречени собствен опит. онези, които човек придобива, докато живее. разбираш, нали? ето, казвам го, глупава съм.
правя всичко възможно да не го оставям сам. дори на края на силите си, това е на първо място за мен. на ръба съм да се откажа, но се опитвам да продължа, повярвай ми. сигурно не е правилно, може би греша. но няма кой да ми каже! това не го пише в учебника по Заинтересованост към себеподобните. длъжна съм да бъркам, като взимам решения, за да се науча да живея с някаква цел. пък и така ми харесва.
понякога, когато избутам тълпата в друга посока и открия около себе си малко петно незаето пространство, протягам ръце да отвлека приятелите си, да им покажа небето, когато вали. иначе всички са извадили и разперили чадъри над главите си, коне с капаци - нито небето виждат, нито земята. летят си в космоса.
днес е странен ден. и весело беше, и тъжно, защото не заслужих внимание, после се смях. но най-важното е, че днес почувствах любовта му. кратко чувство, но силно, по-силно от всичко на света. докосване.
~
парченце торта за бедно дете, просещо на улицата не за пари, а за нежност.
няма да забравя какво направи днес за мен.
така, както няма да забравя как изглежда слънцето и в най-тъмната нощ,
и в най-дъждовния ден.
...