Небосвода тъмнее над мен с яркооранжево було,нежно,тънко,девическо...Поглъща ме с разтопени,пенливи
лъчи,поглъща блуждаещия ми поглед на самотна сврака.Търся те в него;почти отчаяно се взирам в пиянските му,изцъклени очички с пустеещо синичко в зениците.Синьото остаря,съвсем избеля,превърна се в сиво-металик.Вече не съм жадна,да пия от синевината?!Не,аз просто не те виждам там,където те виждах отдавна,вероятно не търся!?Съвсем несъзнателно рисувам медните отблясъци на едни коси,там,върху минзухарените облаци,сякаш се запалват вътре в мен и изгарят...горят хиляди клади;още една,още една,поредна...ти си поредна,неизбежна,божествена,безумна...клада!Колко ли дълго ще трае залезът?Иска ми се още малко да усещам златорусите,медни светлинки,блуждаещи в коприната на косите ти,на кожата...красотичка!Неясна,едва доловима,но същинска и толкова истинска!Господи,залязвам!!!Загубих се в теб,не можах да завия към козите пътечки,белязани с логика,защото е странно,но ти...в теб няма логика,само чист,неизмит копнеж.Странно е...тъжно е,че се влюбих във залеза,отразяващ коси и миражи.
Оранжевината се претърколи,остана само една светла резка в мъглявото;удивително нежна,прекрасна,тъничка резка...на кого ли напомня?! Тръгвам си.Ще помечтая на път за вкъщи,ще остана със спомен за залеза,нося го в мен като твое последно отражение,ти,моя,моя,моя...последна любов!