Аз съм само плът
от мраморно стъкло,
очи от порцелан
и пепел мокра
са ресниците,
изковани с яростно
длето,
пробити са зениците
на моята душа...
Мракът се сгъстява там,
във порцелановите
кули на лицето,
стича се като катран,
непрочистен
от влакната на плътта...
Мъгла се спуска
сред мъглите,
обвива крехката съдба
на порцелановите кукли,
кукли без душа...
Само мраморно сияние
лъха от студените сърца-
малки необрани кестени,
деца на есента.
Порцеланови са птиците,
мраморни са техните крила,
стоят по дървесата голи
и разголват си месата
без душа.
Порцеланови са мислите-
вкаменелости безброй
в един порой
на упрека метежен
са събрани,
не текат и не изливат
ни сълзица от листенце нежно,
ни дъх по устните се слива
с порцелановите,бледи мисли.
Порцеланът се троши тъй лесно,
сякаш че хартиено небе
платна опънало е срещу мрака
и с болка утрото зове.