ами ето ме в къщи и днес вече мога да ям вчера просто заспах над вечерята след всичко и пътят от гюешево до софияр който хиляда пъти минава над себе си мозъкът ми се лута и залита по пост индустиялните лабиринти радомир перник запуснати фабрики като от атомна война стомахът ми е заседнал в гърлото и всички тези зави амортисьори ляво дясно ляво дясно с японката която се е хванала за устата и паветата по един булевард. добре съм си
само ми се гади
леко ми е и ми е тежко едновременно. напоих се от всичкия дъжд и сълзи. колко сърцераздирателно, колко поучително, колко абсурдно е нещо толкова приятно да пропадне само заради културните различия, като в някоя шибана мелодрама
леко тягостно усещане не излязох съвсем цяла от минното поле на патриархалните нрави. някой ми липсва.
но само онзи някой, когото харесвах а не слабото му копие с резкия тон и критичните паркови полупознати. защото дъждът си вали а е топло и сандалите трябва да се носят колкото и да не разбираш и всъщност твоят свят е толкова различен от мен, че явно през цялото време сме се разбирали погрешно. нещо се губи между изгрев и сингилич.
а автобусът се виеше ли виеше
и дъждът преди това капучиното с три супени лъжици сметана и чаша от присядащата скопска вода и барманка с пиърсинг на брадичката бит пазара едно кило зелени праскови неделно мъртвило на чаршията и в гтц
и вали
исках да бъда сама и ето сякаш градът е мъртъв в неделя.
само някакви чичовци упорито се опитват да ме заговарят по улиците. мазни погледи мазни усмивки и за такива специално минавам на английски.
пред всяко фото огромни пана със снимки на абитуренти с гладки пластмасови лица, как така нито един без дефект, дефектните да не ги застрелват преди бала, нито една пъпка нито един белег, задължително секси поза и предизвикателен поглед. чернобели барбита
мъжки и женски
какво правя тук
а шиптарите си имат отделни автобуси, в които не бива да се качвам. закачали се били. през цялото това време нито един шиптар дори не ми проговори....