Гора-тъмница...гора-в малки желъдови шапчици,хрупащи изпод уморените ми,студени стъпала...Гора-параклис,варосан в нежно,облачно бяло,като малка елмазена фея сред армагедон...
Гора от голи листа,кафеникаво-златисти,опушено-оловни,морави мъртви листа...като душа,като сини очи.Гъст синкаво-черен мрак се стича в зениците...гора-изпълва ме с него-летя.Гора-без луна-тялото й,разрязано на две от мрака,пръска синя кръв и тленни останки-студени звезди-капят в сини очи,превръщат се в космос-смазва ме във вакуум и лед,притиска ме силно...Гора-все още е тъмно,листата-все още мъртви,все по-мъртви...безнадеждно!
Да стоплиш тяло в своето,не,да го запалиш,не,направо да го изгориш...със клечка кибрит,само една и толкова тънка.Светът е неизбежно рахитичен,когато се опитвам да му го подаря в ей тая длан,в моята длан,в моята студена,ледена длан.Но той я стопля...винаги!Дори в гробната студенина на тъмното,дори сред толкова мъртъвци...като че ли никога не ще успея да побера тоя бездънен,син космос.Дълбоко в мен пулсира мисълта му,ражда се,расте в зениците,превръща се в огромен,космат звяр,в страх,в мъка,в мъртви листа...всичко е мъртво,макар и в проблясък на време...