Кой ще каже на мъничката мушичка-еднодневка, която е потеглила с прелетните птици на Юг, че поведението и е съвсем нелогично, неприсъщо и откровеено казано глупаво, и че тя несъмнено ще умре с настъпването на същата тая нощ, в която си е мислела, че ще стигне морето?
Никой. Никой да не и казва! Никога. Та нима сте забравили, нима сте отвикнали да мечтаете? Тя няма да умре, не го ли чувствате? Ще живее вечно чрез безгрижния пролетен вятър, който я е подел за пръв път, чрез благоструйните слънчеви лъчи, които са и вдъхнали живот, чрез привидно надменният добродушен дъб, в чиято пазва се е приютила по време на първият пролетен дъжд, чрез пречистващите капки на същия тоя дъжд... Защо е нужно, чрез думи коварни и сразяващи, да и се отварят очите за истината, каква е тая истина, истината обърква, плаши, една непрощаваща мрежа, която оплита и задушава спокойната, свежа мечта!