Ти никога не ще изгрееш
в моите очи отново,
в огледало мъртво ще заспиш,
ще чакаш изгрева на мрака,
тръпнещ немощно,
увит от пелената дрипава
на твоите коси
и вярвай ми-не ще заспиш!
Огледалото ми е пустиня,
из която бродиш немощен и блед,
търсиш нещото,което си загубил,
без да знаеш-не можеш го откри,
не можеш да ме спреш
през вихъра на вятърните бури,
през мараните летни,
през рояка от мечти...
Аз съм мъртва,цялата във лед
и чакам твоето заспиване,
носещо ми дивния покой
и оня кротък заник,
в който есента се лута,
докато угасне,докато заспи
в чреслата на нощта.
Прегръщам моята любов неземна
и съм толкова далеч от себе си,
от свойто огледало,
където твоята агония личи,
където се разтапя твоето съзнание,
опитвайки си да лети...