Ойстър е пак на масата. Август е, всичко е зверски тъпо. Просто апокалиптично тъпо. Кафето се намира на една прашна тясна уличка, мръсно е, мирише на кучешка и котешка пикня. Пенсионерите, които минават с велпапе или череши са абсолютно безлични. И изобщо все едно ги няма. И изобщо все едно никой няма.
Но е толкова тъпо, че не може да е толкова тъпо. Просто не ми се вярва. Най-вероятно си внушавам или изопачавам фактите. По неясна за мен причина. За да се предпазя от най-тъпото. Все едно, че вървя по ръба на небостъргач и за да си спестя ужаса от падането, скачам. Изпреварвам злите сили…ха-ха…като опълченец, който се застрелва преди турците да го спипат. А вече като си скочил, не можеш да паднеш. И току-виж си се отървал от смъртта. Понеже си я овладял. Глупости.
Ойстър обаче пие водка с лед. Както винаги. По много и си говори обичайните неща, които всички ги знаят на изуст. И все пак идват да го чуят и продължават да изпитват чувсто на уважение и нежност към него. И дори получават лек комплекс за малоценност пред него.
На мен ми се струва, че той много силно усеща тъпото. Или абсурда - може и така да се нарече. И просто ми е много чудно, че пие водка в този глух и прашен август. И не се разтапя по плочките - държи се и има енергия да говори, да разказва, да философства.
И аз си взимам водка. Сядаме. Уж се радваме, получаваме някакъв живец. Разказваме си кое-що… Идват разни познати, шегуват се. Пристигат и двама дядовци, които силно ми вгорчават водката. Впрочем лимончето по принцип си е долнокачествено в това кафе, понеже собственикът е тарикат и го купува от борсата преоценено.
Идва Теменужка, която е дипломирана българистка и с това казва почти всичко за нея. Вдига ми скандал, че съм казал, че Ботев ми харесва както и че не познавам фонемното редуване. После й става гузно и започва да ми се мазни. Ойстър е вече нашошорен и започва да става много остроумен. С една едносрична дума затапва всички ни.
Хората клатят одобрително глави. Аз се дразя, но решавм, че сигурно нещо си внушавам, че радразнението ми се дължи на лошия ми характер. И се подсмихвам глупаво, за да не ми проличи.
Гладен съм, нямам повече пари, изпил съм ги всички. А е едва три часа. Ставам и си тръгвам. Едва ходя. Не защото съм пиян, а защото абсурдът е свиреп. Какво става? Нищо не разбирам.