Докосването, усмивката, погледът, походката, жестовете, гласът...всичко е далеч...толкова далеч...в един момент ми се стори, че всичко е било сън. Хубав сън. Но не и сега. Сега той е повод единствено за мисли, от които нямам нужда. Мда. Денем слагам маската с усмивката и веселите очи. Но вечер оставам сама със себе си и мислите не се интересуват от глупавата маска. Сещам се за всички тези неповторими моменти...от съня. Защото е вечер. И маска няма.