Морхелиус!!! Скътай го тоз мижав герой някъде за през нощта и довлечи най-после мързеливия си пернàт задник в работилницата!!!
Дребничкият пъпчив ангел успя да се почеше по носа между две прозявки, протегна се и свъсено изгледа часовника, който сякаш се сви виновно и се опита да скрие уличаващите стрелки. Бе закъснял ужасно за работа. Такаа-ам... Вече приртъмняваше. Не е лесно да си ангел-хранител на такъв нескопосаник, помисли си Морхелиус, особено пък когато типове с гадничкия нрав на Лупиус ти се мотаят постоянно в сандалите и дебнат къде ще сбъркаш...
Стана да покрие огледалото с мекия кадифен плащ на звезди, който иначе ползваше за хавлия, оставяйки героя си временно без висша протекция, и се затътрузи към портала с тежката походка на охлюв-махмурлия.
- Морхелиус, мързелив проскубан мишкодав такъв, няма ли най-после да свършиш нящо полезно... Поне взе ли кафе?
- Мън-мън-мън, Лупиус....
- Добре, добре! – старшият ангел махна отчаяно с ръка, преценил, че не си струва усилията просто за удоволствието да погледа как дребничкият новобранец се гърчи под тежестта на вината си. А истината беше, че на Морхелиус не му пукаше особено и не се чувстваше ни най малко подтиснат или виновен. Само че твърде много го мързеше в момента, за да се прави на самоуверен. Остави се вяло на мекия поток от песнопения, изтичащ като хлъзгава слуз откъм съседната зала, и съвсем забрави за Лупиус.
- Е?
- Ммф...к’во?
Старшият ангел се смръзна за секунда, неспособен да овладее гнева си. Лицето му стана още-по бяло и той здраво стисна зъби- трябваше му една дума, само едничка, и щеше да експлодира. В този момент Морхелиус се улови за класическата фраза, която винаги умилостивява и най-откачения началник:
- О, да сър, разбира се, веднага.
Лупиус видимо се отпусна и дори тъничка усмивка на облекчение се разля като капка мораво мастило върху устните му. Значи този плъх бил поне мъничко интелигентен. Поне е разбрал какво му говоря, мислеше си архангелът, и жестоко се лъжеше.
- Добре, можеш да тръгваш тогава.
Лупиус се върна отново към работата си над поредния чифт криле, поклащайки глава от време на време в изблик на кротко отчаяние.
Морхелиус се изниза виновно от залата, сякаш очакваше всеки момент да го замерят с нечия обувка. “Ех, тежък е животът на покровителите...”-помисли дребосъкът, отметна един дразнещ кичур от челото си и се повлече обратно към райската си квартира с неприятно, вкисващо предчувствие.
Нищо райско нямаше обаче в малката мухлясала стая на Морхелиус. Част от багажа му все още седеше неразопакован в изподрани кашони и един сак, който толкова пъти бе сменял цвета си от мърсотия, че истинската му самоличност можеше да бъде разкрита само с длето и, може би, сярна киселина. Засега служеше успешно вместо табуретка, но скоро съдържанието му щеше да се пресели в кашона “мръсно пране” и нямаше да е толкова удобен. Чаршафите, за които се грижеше една доста чалната хазяйка, сякаш носеха спомените на девет поколения герои в попрището на кулинарията и, Морхелиус потръпна при мисълта, акушерството. Прозорците бяха плътно нацвъкани от ятата себични тлъсти гълъби, които уж трябваше да красят небето над Рая, но всъщност мързеливо клюкарстваха по первазите цял ден, освен когато валеше. Тогава нахълтваха през разбитото прозорче на таванската стая и похъркваха астматично като стадо настинали овце, докато някоя котка не ги прогони. Морхелиус обичаше понякога да чете в тази малка стаичка, но да я дели с гълъбите стана непосилно за него след третия ден, прекаран в чистене на курешките им от всяка дреха или книга, оставена горе без надзор. Накрая се отказа и остана един цял следобед да се цупи на стълбите пред вратата за тавана. В резултат на това старото разядено дърво просто пропадна под мършавата му фигура и той се стовари един етаж по-надолу в краката на хазяйката си. Тогава тя бе намерила сили само да изпищи и да побегне, и дълго след случая се кръстеше и мърмореше молитви под нос, когато се засекат случайно в къщата. Накрая той успя да я убеди, че не е демон-шпионин, дошъл да поквари дъщерите й, а просто е имал неприятен архитектурен инцидент. Въпреки това тя не пропускаше случай да подръпне крилете му за проба, или да изгледа подозрително ореола му, да не би случайно някоя жичка да се спуска зад ухото му към двойка батерии, захранващи светлината. Накрая Морхелиус се изнерви дотам, че превърна кафето й в амброзия, само и само да й докаже добродетелната си същност. Но тя реши, че това било някакъв вид опиат и нямало да търпи наркомани в къщата си. Накрая просто спряха да си обръщат внимание. Поне до датата за плащане на наема.
Бутна вратата, която винаги бе отключена, по-скоро за да му спести едно дребно усилие, отколкото заради уверенията на съседите, че това все пак е Рая и никой няма да посегне на дома му. В резултата на това тя просто се откъсна от пантите си с тихичко скръцване и се стовари апатично на пода, вдигайки облаци вековен прах. Морхелиус изпусна една почти набожна ругатня, подпря я обратно на стената и се стовари в леглото си, спящ още преди да го е докоснал.
Събуди се няколко часа по-късно от тихичко чаткане по дъските на пода. “О не, помисли си, пак хлебарките”.
Идваха да изхвърлят боклука му.
Каквото и да се говори за квартирите в Рая, хлебарките бяха по-лоши от всичко. Лъскави и черни, изтупани като за опера в хитиновите си смокинги, те се движеха бързо и с високомерно вдигнати антенки през стаята. Не можеха да понасят мърсотията и хранителните отпадъци, затова се събираха на цели пълчища в стаи като на Морхелиус и изнасяха всичко навън със строгата педантичност на пенсионирана надзирателка в девически пансион. Ако не ги спреш навреме, можеш да се събудиш на няколко преки от дома си, носен от милион буболечки към градското бунище. Засега ангелът бе успял да предотврати подобни инциденти, но още се опитваше да намери любимите си кецове, безутешен след загубата на няколко сандвича с риба (на които почти нищо им нямаше, каквото и да пише на опаковката!) и две тениски с неопределим цвят, които обаче си му бяха удобни и ги носеше вкъщи на майка си само по коледа.
Сега се опитваха да вдигнат цялото легло заедно с него, гадинките малки. А, не, нямаше да стане.
Съществува само един начин да зашеметиш пасмина вманиячени чистници като тези хлебарки. Рахманинов.
Много просто. Какво обичат стилните и подредени хора? Класика. Какво обичат тогава аристократичните хлебарки? Чалната класика.
Морхелиус стана, пъхна в плеъра един диск, оставен на масичката с препаратите специално за подобни случаи, натисна изтърканото копче и включи усилвателя. Звуците зарикошираха от стените на стаята като кристални билярдни топки, които при всеки удар се пръсваха на парчета и се забиваха в тялото на слушащия. Хлебарките се смръзнаха, някои останаха смазани под тежестта на леглото, когато съучастниците им в това злонамерено отвличане се струпаха около колоните и затактуваха с антенки във въздуха. “Усмирих ги поне за малко”, помисли си ангелът, настрои се подходящо за класика и се захвана да изнесе мръсните чаршафи и себе си от стаята, преди насекомите да са го разконспирирали. Ако той сам не се погрижеше за чистотата, щяха да изнесат цялата му мебелировка, състояща се впрочем от едно бюро, подпраяно тук-там с бирени капачки, шкаф без вратички и с разпадаща се библиотека и вече споменатото злощастно легло.
Запъти се към стаята на хазяйката, за да я помоли да му изпере. Пред вратата се спря замислен, вдигна от пода един изпуснат вкочанен чорап и се обърна да провери дали хлебарките не го следват. Само една. “Добре де, добре, няма защо да ме надзиравате!”-промърмори и изнесе всичко на двора. Струпа купчината в един ъгъл и я подпали. Тежки кълба зеленикав дим се издигнаха за миг над простора и се понесоха над оградата. Морхелиус се усмихма доволен и се запъти бодро към банята в мазето. Зад него хлебарката поклати тъжно антенки, изписука някакъв сигнал и скоро един спретнат полк черни точици сви с маршова стъпка зад ъгъла към следващата къща.
Пусна водата и се напъха под душа направо с дрехите, които по-късно щеше старателно да просне на въженцето с едничката ръждясала щипка на прозореца си. Крайният резултат смътно напомняше щърбава сивкава уста, захапала мокър парцал с единствения си зъб. Но ангелът се оправдаваше мислено с идеята, че от великите дела не му остава време да задълбава в такива незначителни домакински проблеми.
Огризката жълтеникав сапун мистериозно се бе трансформирала в чисто ново розово калъпче. Да не би хазяйката да е имала рожден ден? Или нов обожател, който е искал дискретно да й намекне, че колкото и да я обича, живите хора просто не миришат така, и й е подарил сапунче? Неведоми са пътищата на жените. Уханието му напомняше ягодов крем и Морхелиус тайничко провери дали пък не става за ядене. “Пфу!” Категорично не.
Измъкна се навън, увит небрежно във влачещия се по земята кадифен плащ на избелели звездички, зашляпа с босите си крака по каменната пътека на двора и успя дори да се усмихне на безразборната следпоройна зеленина. Синкавите торбички под очите му се повдигнаха леко от внезапния изблик на радост, след което увиснаха на бузите му в очакване на по-добри времена. Какво ли му беше заръчал вчера Лупиус? И изобщо що за смахнат понеделник беше това? Откакто героят, който трябваше да покровителства, се влюби в мирното селско момиче, живота му на ангел-хранител се бе превърнал в евтина мелодрама. Всеки ден, когато Вилхелм излизаше да пасе стадата, вместо да се впуска в исторически битки, той, великият Морхелиус, трябваше да го пази от...от какво всъщност? Пълна скука. Другите ангели му се присмиваха жестоко. Но нямаше измъкване. Или трябваше някак да промени влюбения хлапак, или просто да се надява, че момчето ще умре от чума –Морхелиус се усмихна при тази мисъл- и ще го назначат да бди над истински герой. Е, все пак един ангел не може да таи подобни зли надежди. Налагаше се да приложи психологически хватки, да го мотивира за борба. Но откъде да го вземе този стимул?
Затътри се умислен към работилницата на стария си учител, който въпреки гадничкия си нрав винаги бе спасявал положението, когато ангелът затънеше в някоя подобна мармаладена ситуация. Откакто бе тук, Лупиус бе единственият, обявил новобранеца за пълен некадърник, но и яростно захапал каузата по превръщането му в истински Архангел като зло куче - стар пантоф. Може би смяташе, че толкова абсурден на пръв поглед успех би му донесъл вечна слава на велик учител. Морхелиус пък бе твърдо решен да не му се даде лесно. Все пак се зачуди какво толкова важно бе имал снощи да му казва старият ангел, щом бе използвал Гласа, за да го повика. “Нещо за гравитацията...крилете...някакъв нов модел, който работрел и на Земята май беше...или пък че моят модел не работел там долу? Кой знае....” ( *по-късно тази небрежност му костваше едно инфарктно падане от облак, с безполезно плющящи криле и истречни писъци, което за късмет и дива радост на дребничкия ангел свърши класически в купа сено, дори без задължителната стърчаща вила в нея.)
Морхелиус вдигна рамене апатично, спъна се в разпасаните връзки на почти проговорилите вече миналогодишни кецове, разхама отчаяно ръце и се просна като торба закачалки пред портите на работилницата.
Лупиус вдигна глава стреснато, после разпозна характерния шум от морхелиусовата нескопосаност, въздъхна снизходително и побърза да отвори.
- Тук в Рая не са ти необходими обувки, мишкодав.
- Кажи го на хазяйката ми. Тя държи да се събувам вкъщи. А как да стане, ако не нося нищо?
- По-чалнат си и от нея, знаеш ли -засмя се Лупиус и се отмести, за да пропусне сгърчената фигура на младия ангел в мрачната работилница, пропита с воня на оскубани кокошки и засъхнало лепило.