лицето й-една нетърпелива скица. сякаш не е дочакал да види колко е нежна. усмихва се без емоция – той не бе имал нужда от очи. като такава стряскащо идва после да се вихри зад погледа ми. аз й подарих сини, защото черните понякога казват твърде много.
позволи ми да взема ръцете й в своите, когато навън е истински, по февруарски студено, и така оставаме закатко преди да ни изконсумира сутрешният автобус.смила ме в някаква стомашно-градска киселинност, за да ме изкашля после мъчително пред гимназията в безбожно ранния час.
...или понякога ще дойде, докато работя приведена над плъховосиви книги, и ще се захване да сплита косите ми. тогава вдига с изящните си пръсти целия този скептицизъм, за да го пусне като мокър помияр извън прага на нашия свят. и само като помисля, че после просто трябва да го оставя да се довлече обратно вътре и да ме вкисне до безчувственост...
...но нейните са дълги, дълги и тя не ми позволява да отнема свободата им, винаги хвърчат безразборно навсякъде около мен, когато ме прегръща. докосването е толкова нежно, че не смея да помръдна, нито да й кажа колко щастлива ме прави, да не би думите и действията да смачкат крилцата на магията й.
унес.
свивам юмрук в джоба си и билетчето е унищожено. само малките костици остават остро впити една в друга. през някакви безконечни препирни за ‘той’-изразяването в мозъка ми една оцеляла клетка разум се разпищява сигнално – а, да, спирката.
събирам всичката си смелост, оптимизъм и седемнайсет години нулев опит и отново започвам все същия безсмислен, маринован в безвкусици и подправен с разюздан смях ден. машинално пускам топчицата синя хартия в кошчето, съпровождайки тази малка загуба с излишно яростен поглед. давай нататък. затова ще трябва да се потрудиш доста повече, куче. и престани да стряскаш хората с обожанието си. паважа си е паваж, и да го хапеш, и да го целуваш, няма да се замисли и да доприпка при теб с окаляните си ръкавици. Hola!, Брехт, ние ще се молим за петица по химия и ще се преструваме, че това е важно за личния ни свят. приемни часове в този частен кабинет няма, майко, просто защото вратите ми вече са разбити и всеки може да влезе, така че не се зачитааааа......ако не се уплаши от радостта ми, току-виж поостанал. седмак?! пак ли седмак бе, Вили?! ах, по ангелите. и така всеки седми ден да си теглим по трима- една дама, която да обичам и да сменя цвета ми, едно асо, за да пропускам грешките, и...и още една седмица, за да имам време да се порадвам на всички локви по пътя към дома.