пианото
листенца дим
никой не посмял да го докосне
черно-белите фотоси на стената – класика
слънчево жълто по ръбовете
нищо в тази стая не позволил да е цветно
канапето
една книга, разплетена на облегалката
къдрави конци от букви
увиснали чак до пода
забравена
толкова прашна
че дори няма име отпред вече
до прозореца-пантофи
съвсем безформени и крайно удобни
ретро-комфорт
или по-скоро топла тъмна старинност
само един котарак трябваше да замотае опашка
в оръфания разкош на завесите
за да върне всичко на мястото му
картина в тежка дървена рамка-
издишам тютюн срещу платното-
плътно закрито със снимки
свалям ги една по една:
момиченце с кестеново листо. рокличка и цветя до кръста.
после млада жена с кичури, спускащи се през слънцето
приведена над класическа китара
докосва едва струните в млечната светлина
на същото това канапе
в същата тази стая
сенките по раменете й се стапят неподвижно
последен фотос-приказна дама
с късички остри коси и леко смръщено чело
с притворени очи прегръща контрабас
едната длан-на струните, другата-
сякаш гали тъмните извивки
в същата тази стая
вероятно всеки път
е свирел на пианото-
до нея
и всеки път искал е да я запази
излишно е да споменавам-
тя никога не го погледна
на снимките бе като ангел
в едно опустошено небе
внимателно ги оставям на пианото
пръстите ми вече съвсем сиви
картината е портрет
неин
полупрофил
не усмивка
може би единственият й поглед
очите й, тази откритост-
някак плашещо
сякаш ти дава всичко в себе си
сякаш те оставя да падаш без опора
затова ли е напуснал стаята?
толкоз ли страшно е било да я гледа в очите?
че и портрета скрил след себе си.
добре.
разбирам.
колко ли много е създала
може би не е имал сили
да е част от нейното съвършенство
или не е вярвал, че го обича
а аз? съвсем нямям право да бъда тук.
малка черна фигурка спира погледа ми на тръгване-
шахматна пешка на пода
ясно. само ней е запазил.