ще си кажеш коя по дяволите беше тази преди години...разсеяно хлапе с джобни за храна и заразяващ хумор
колко сте се смели с мен.
и колко смело от моя страна да правя смеха ви, сякаш издишах въздух, с който вие свирукахте...тананикането започна в главата ми...
красиви фрагменти...съвършени, но незапомнени.
ще си кажеш кое е момичето, което стои до мен и мълчи,
което извива тялото си и стене до припадък, за да отлъчи емоцията си и веднага да я преобрази, да я замени с друга - която развива действието си а после се размазва под силата на нов импулс.
дълго играните роли никога не са ми отивали.
притихнала дъхава и недокосната изглеждам, сякаш не съм похитена от времето, което още от дете превърнах в свой враг.
птиците не са като мен. макар да са прелетни и да знаят точно кога да си построят гнездо и как точно да изпърхат излюпвайки себеподобното си в предпазна черупка.
да...и те премислят.
не аз не съм като тях.
мрачна и нерешителна се оказвам в ръцете ти, страхуваща се в чии чужди ще попадна, когато трябва да искам само теб, докато все още ме желаеш.
да бъда копнение за някой е пристрастяващо, но щом не съм...просто излизам навън.
сам.
но и другите са като мене.
не сме като птиците.
те летят без да си вредят с опиянение.
горките...пера и вихър...посоки...но не и същественото...
само ако мога ще спра.
та...как попаднах....на себе си.
аз не съм нищо повече от дозиран строеж и отхвърлен брътвеж, бегло присъствие.
по закон ако стигнеш дотук трябва да спреш.
но кой зачита редовните?
наивност и извратени възприятия. това съм аз.
но не знам дали стана постепенно или се врязах в света.
катастрофа в двупосочно движение...
но пътувам все още...за да се уча как се правят сравнения.
те са важни. ако разбереш как да ги свържеш във прости понятия...
може би е заради онези двамата с музиката и ....говоренето...
и слушането....и съзнанието, че нещо ни свързва...
мда...
пълнолуние...после казват, че влияело само на лудите...хм...