Същата тази китара, която преди ми стоеше в главата като спасителен инструмент, сега ми е противна. Струните са мръсни, режещи и същевременно стерилни. Обичам сочните, плодовитите струни. Всеки техен обертон е пълен с перспективи, с хоризонти, с цветове. Та какво остава за акорд. И тогава знаеш, че каквото и да става, на теб ти остава това пътуване, което ти предлагат струните. И хубавото е, че то зависи само от теб - ти си този който посяга към китарата. Тук никой не може да те върже с белезници - с кални потни белезници, които миришат на метална конструкция под жежкото слънце на Дружба.
Но сега и струните миришат на тази конструкция. Барабаните са също празни и безплодни. Единствено микрофонът крие още нещо в себе си, има там нещо, дето се таи като утайка, но не е същото.
В нищо няма магия, всичко е пусто и има само предмети. Инструментите са само парчета, изрязани от някакъв материал. Какво толкова?
Аз си търся други спасения. Нявсякъде ги има. Всичко може да се превърне в спасение, ако вложиш малко въображение. Но кофтито е, че ти трябва въображение, че ти трябва да измисляш нещата, а не те сами да се случват и да те грабват.
Но за всичко си има причина, нищо не пада от небето.
Червеите изпиват жизнените сокове на почвата. Където и да се засадиш, те ще те намерят и ще те изсмучат. Защото е лошо слънцето и те са расли под него. Кълвали са ги кокошките, но те не са се били срещу тях, а са се парализирали, защото това слънце е табес. Не се намери някой, който да им разкаже за всичко това и да им помогне. И затова те продължават да смучат живота на другите, да разрушават мислите им, защото си нямат свои мисли и мразят тези, които се опитват да имат.
Уфффф