Не знам средно по колко страха се падат на човек,но аз лично си имам един огромен,който напоследък не ме оставя на мира.И той е свързан с хората,облечени в бяло,които карат забързани бели коли,разхождат се из бели помещения осветявани от снежнобели лампи,в които има покрити с бели чаршафи легла върху които понякога лежат мъртвешкобледи хора,.Колкото и да не искам да си го призная,наистина ме е страх до смърт от всичко,свързано с медицинските лица.За мен те са някакви ексериментатори,нечовешки същества,които си търсят обекти за опити.Предполагам това идва от наблюденията ми когато като дете на около 7 години ме приеха в болница за три седмици.Това не беше обикновена болница,или поне на външен вид не наподобяваше болница,а по скоро стара сграда в която се извършват секретни операции.Това,което наи-общо си спомням,бе,че приех всичко сравнително спокойно,въпреки че ме дупчеха по няколко пъти на ден,ходех като зомбирана от приспивателните с които ме тъпчеха,за закуска ми даваха лъжица алмагел,облъчваха ме с рентген редовно и ме държаха в кутиено помещение със зловещи решетки на прозореца.А,да,и изгледът от решетките бе към двор пълен с токсични боклуци останали от операциите и сред които се разхождаха мършави гладни котки.Единствената ми връзка със света беше шумът на трамваите навън,който се долавяше от най-неподходящото за целта място,а именно малко клетъчно прозорче-отдушник в кенефът на болницата.Между другото,сега се сещам,че имаше една стая,която гледаше към булеварда,но аз само веднъж успях да вляза там.Трагедия и депресия си беше.Но това не беше нищо в сравнение с това да видя как поредното от децата в болницата се връща от операция при ДзовариС.Равносилно е на това да видиш как някой се връща/го връщат/ от елетрошокова терапия.Този човек/лекарят/,който мога да сравня само и единствено със някой мегасадистиччен нацист,с огромни железни клещи изтръгваше една след друга детски сливици,затваряше ги в стъкленици,съхраняваше ги две седмици в хладилника си,след което ги изяждаше.А,децата,връщайки се от"терапията",не бяха в състояние да говорят,алена кръв бликаше от устите им и заливаше нощниците им,а очите им бяха празни и мътни.Някои кървяха така с дни,на други пак им порасваха сливиците/след време/ и пак се налагаше да бъдат изтезавани.Аз само горещо се молех да не бръкне и в моето гърло.Имам спомени за помещения без прозорци с огромни апаратури,среднощни крясъци и писъци от другите стаи,окървавени и зарязани хирургически инструменти и приспособления,зловещия трети етаж,осветяван от прогнила жълтясала лампа,мълчанието на мед сестрите,съжалението в очите на санитарките,ехидния смях на Палача.Ами това трябва да е било достатъчно,за да остави отпечатък в паметта на едно лесно впечатлително дете и да го накара оттогава да бяга от всичко,свързано с болници,лекари,зъболекари,всички хора,коио носят бели униформи.Та аз и до ден днешен при всяко заболяване на гърлото се панирам,че вече е време да извадят и моите "вредители" от гърлото,и ме е бъз да припаря до поликлиниката.Да не говорим ако има нещо наистина сериозно,стане ли въпрос да трябва да се срещна с лекар,аз бягам далече.Знам,че може и да няма нищо,знам че може и да има нещо,но предпочитам да не знам дали има или няма.Опитвала съм се да изкореня страха си-гледала съм Спешно отделение с повторенията,обикаляла съм клиники и съм се лутала с часове из тях само за да свикна с миризмата и със стерилността им,шиела съм си рокли от бели сестрински униформи,само където още не съм облепила стаята си с медицински теракот.Не ходя на зъболекар,докато не стигна критичното положение на зъбобол от което няма мърдане и когато ми слагат пломба моля за двойна упойка с арсен.От което два дни не ми мърда обезчувстване на едната половина на лицето.Препарирвам се от страх като си помисля за операции,аборти,раждания,трансплантации,и най вече за смърт в боница.И до ден днешен като минавам покрай Руски Паметник и се сещам за невзрачната черна вратичка на зловещата сграда в която бях.От онзи път,когато лежах в там,така и не ми даоха епикриза.Трябваше да се отиде няколко месеца след като ме изписаха за да се вземе,само че след тези няколко месеца "болницата" вече я нямаше.И никой не знаеше дали са я преместили,но явно не,защото майка ми обърна цяла софия,за да я изнамери,но не успя,и така и никой не разбра защо именно съм лежала там три седмици,както и къде болницата изчезна така тайнствено.Инжектира ми няколко галона страх и ме пусна да си вървя.Много добро лечение.Ще го помня за цял живот.