вчерата
вчера сле изпита и недоспиването от предишната нощ и всичкия оня чай от конспекти, вчера след изпита, към 11 и половина вече въртя на празни обороти, но някак се оказваме на докторска с елин и синан и ванката, и някакъв пакет вита бел, заради който ни се прилепя една бабка говорим си с нея за готвене...после за спанак и за попай моряка, попай спанака, спопай боряка и как пушел в лулата си спанак и някакви други накъсани неща.
имаме си знаменце с набпис 125 години мвр, което е достатъчно стряскащо...а аз разказах някакви ужасни неща на един от "авторитетите", защото ми беше смешно и нереално, нищо явно сама най-зле приемам действията си...(а те са ходили вече на море и било празно и божествено)
после се оказвам по пътя към къщи слънчасала, а някаква жена ми крещи да не я цапам с раницата си и почти се разревах, жегата, главозамайваща смрад на котешка храна от един магазин, после слагам роклята и отивам на басеин.
по пътя трябва да се купи сок от грейпфрут, и някакъв гаден батко, който също е тръгнал към супера , ме гледа супер гнусно...незнам защо , но наистина параноясвам, а мозака ми продължава да щрака на празни обороти.
после идва ноа, която е на 3 годинки и знае три езика и че от шоколад се пълнее, а също и разни смачкани от изпитите седмокласнички...
след всичко това се прибирам в къщи препържена и добре хлорирана и ани ме чака на терасата, което е началото на някакъв друг филм.
срещаме всички, в озадачаващи комбинации, на седмоцикъл може само да се лежи на земята, мигрената започва да ме смачква, а назни хора правят опити да ме лекуват, когато просто трябва да няма лампи.
след всичко това руски синдром и ледения климатик се отлепят, запознавам се с хората от мазето в обеля, да, и се почва някакъв екшън по улиците с писъци, туземни танци, валяне по полянки, виене срещу луната и един тромпет, дето е чужд и никой от четиримата не може да свири...
тея хора те са довели лудоста до крайност, единия си бърше носа с дамнмска превръзка, и то от непопиващата страна, и хвърля чаркове от тромпета из една много дълбока полянка, където те изчезват, ако не завитнаги, то поне докато се съмне.
после вървим пеша до нас, падам и умирам а в девет се будя от нечовешка миризма на пържено,те ас си играли да готвят и сега отиват в заимов да търсят копчето на тромпета...
и всичсо това на оная полянка с отлепените краища, нашето летящо килимче
някакво време на тоталното излудяване