*
“Нищо от това нямаше да ме сполети, ако бях отишъл в Ада още в началото!...” - мислиеше си Морхелиус, чистейки последните сламчици сено от проскубаните си къдрици и оръфаните от падането криле.
Всичко бе започнало като в приказка. Един ден Лупиус просто го повика, връчи му крилете и го осведоми, че Вилхелм заминава на пътешествие утре призори. Трябвало да стигне в някакви дале-е-ечни земи, и то за какво, представете си, за един вълшебен пръстен. Какво му е толкова лошото ли? Ами че въпросният пръстен след туй ще прекара една мирна полувечност на ръката на неговото момиче, след като се оженят. Пфу. Но поне е някакво предизвикателство, и Морхелиус бе твърдо решен да даде всичко от себе си.
Но... е да, в такива моменти винаги се появява по едно “но”. Усещаш го как се промъква зад теб, дебне те, усещаш топлия му мазен дъх зад ухото си и аха да се разпищиш, “но”-то те сграбчва за гърлото и смуче, смуче, докато ти тихичко се строполяваш в безсилен гняв в копитата му...
Е, добре де, това може би беше малко прекалено.
Та Морхелиус трябваше да слезе и лично да поведе “героя” си през девет земи в десета, хм-хм, да се бори с незнам-си-какви чудовища, да прекоси задължителните смрадливи блата (от което впрочем младият ангел най-малко се тревожеше) и непроходими планини, да проведе кратки дипломатически схватки с някой и друг попътен магьосник или гном и по живо - по здраво да се завърне у дома с пръстенчето.
НО, както вече бе споменато, с присъщия си тежък заплес и крайно нехайство по отношение на детайлите, Морхелиус бе пропуснал лупиусовата забележка за крилете, а именно, че не може много-много да се разчита на правилното им функциониране при земна гравитация. Това, което не се случи, бе величественото пристигане на ангелът-хранител в пълния му блясък пред очите на селското момче. Вместо това една фигурка, сякаш направена от гума и с комично дълги панически размахани ръце се стовари с диви писъци на развълнувана патица в пубертет в една купа сено насред полето. Все пак беше меко приземяване, нищо счупено, освен разбитото достойнство на ангела. Трябваше да измине пеш няколко километра до селцето, дребна работа, хм-хм, и пак по вина на Лупиус, който твърдеше, че нямало начин координатите да са изчислени погрешно. Плюс-минус няколко метра, така бе казал, само че наоколо не се виждаше жива душа и Морхелиус се оказа изтърван отвисоко в бог знае чия нива, на неизвестно разстояние от целта. Вече се бе вкиснал до безкрайност, какво оставаше за самата среща с онзи загубеняк Вилхелм. Повлече се вяло между спретнатите квадратни нивички, излезе на змиевиден прашен път и запешеходства в неизвестна посока, с надежда все пак да уцели населено място.
Заваля. Отначало тихичко, приятно, ангелът почти се зарадва и забърза нататък, попивайки свежия провансалски пейзаж с вечно подпухналите си очи (този път и с леко синкав отенък, по повод прощална схватка в ‘райския’ бар под квартирата му). И тъкмо се почувства готов да жертва малко усилия за цяла усмивка, когато се изля студен сиво-зеленикав порой. Нямаше нито едно дърво в околността. Дори едничко. Нямаше още къщурки. Само пътят, който бавно се топеше и разливаше на големи кални тресавища от дъжда, и съвсем неприветливи зелени площи. “Наистина нямаше нужда да го правиш точно сега, boss”, помисли си ангелът, но си замълча, за да не си навлече неприятности. Вярно, когато някой е толкова кривоглед, че му трябват големи дървета и високи гръмоотводи, за да уцели нещо на земята, вероятността той да цъфне точно Морхелиус насред полето е почти нулева. Но човек никога не знае. Продължи да крачи под тежестта на отминаващия стрес от падането и вече доста накиснатата кожена ризница. По-скоро криви, отколкото къдрави кичури лепнеха по челото и ушите му, сандалите му жвакаха бодро в калта и съответно все по-трудно се отлепяха от нея, крилете му попиваха дъжда като гъба и бе невъзможно да ги вдигне, за да се предпази, не и с хилавата си мускулатура на начинаещ летец. За разнообразие и за да има с какво да запълни мисълта си, Морхелиус заумува над възможните варианти положението да се вкисне още повече. Не бяха много. Да го прегази каруца например. Или да падне метеорит отгоре му. Или да го изгризат полските мишки, след като се удави в дъжда....
За щастие тези ведри разсъждения бяха прекъснати от гледката на рояк скупчени покриви, червенеещи се в далечината. Очакваха го.
*
“Летящото” село съвсем не бе типичното отегчително до безбожност стълпотворение на идиоти, както Морхелиус бе заподозрял още щом го назначиха. Ангелът се спря шокиран на върха на малка височинка, която с мъка и неспирни ругатни бе изкачил въпреки хлъзгавата кал, и зяпна невярващо размития пейзаж. Дъждът вече бе утихнал и през завесите ситни капчици пред погледа му се откриваше малка приказна долина, потънала в карамелено-оранжевите отенъци на тъничката ивица кристално ярка светлина, преливаща изпод облаците. В периферията си тази равна земя преминаваше постепенно в нежни извивки и ниски гладки хълмчета, покрити с фина жълто зеленикава тревица. На места изпъкваше мрачно закръгления силует на някое случайно дърво между нивичките, а някъде далече долу вълма синкава мъгла се плъзгаха над сребриста река като ято тънки призрачни дракони. Всичко това грижливо бе обрамчено в корона мастилено сини планини, също тъй гладки и нежни, които сякаш изолираха долината, за да я предпазят от съмнителното съществуване на останалия свят.
Кротичко подсмърчащ на своята височинка, Морхелиус се чувстваше като господар на малко кралство – тишината и невероятното усещане за безкрайна свобода, които излъчваше изкустелно излегналата се пред погледа му земя, го караше да се пита с какво изобщо Раят би могъл да конкурира човешкото царство. Той разпери ръце в опит да попие колкото е възможно повече от вълшебното пространство около себе си, усмихна се, изкрещя диво и се затича надолу по хълма към скупчените покривчета в подножието.
Няколко крачки безгрижен полет по нанадолнището срещу ослепителната светлина на залеза, туфичка хлъзгава трева и радостните възгласи на Морхелиус набързо преминаха в безпомощни писъци, докато се търкаляше презглава в калта и треволяците. В крайна сметка нещо като мокро кафеникаво кълбо проскубана перушина с два стърчащи кльощави крака от него се тресна в една дървена ограда и остана да лежи там известно време, изпускайки по някой жалостив стон от време на време. Свлече се в хоризонтално положение, помъчи се да установи кое е ‘горе’ и кое – ‘долу’, направи неуспешен опит да застане на главата си и накрая изглежда се досети къде всъщност трябва да се падат краката. Изправи се. Отметна назад крилете си като омачкан мръснобял шлифер, махна за пореден път шубраците от косата си, изтупа се доколкото можа или по-скоро размаза зелено-кафявото пюре от ризницата си надолу по “бялата” ленена туника, въздъхна, понеже вече нямаше сили да ругае, и се пльосна обратно до оградата. “Ако си нося един голям дървен чук и се пребивам сам с него, може би ще ти спестя малко работа, а, boss ?! И мръсното пране ще е по-малко, какво ще кажеш? ” – мислеше си Морхелиус, предъвквайки влажно стръкче зелена пшеница, и се чудеше какво да прави с тотално проваленото “триумфално появяване”. Огледа се – поне никой не беше забелязал влетяването му презглава в селото – и реши да остане тук, докато измисли някакво подобие на план или свястно оправдание. Изправи се и надникна от другата страна на дървената ограда, в която бе спрял.
“Проклет да съм” – помисли Морхелиус, вкопчен в дървените греди, мигайки невярващо.
Това, което се виждаше на пръв поглед, бяха двайсетина малки кръгли градинки с ярки цветя и причудливи пълзящи растения, червеникави храсти или тумбести кактуси, отрупани със ситни жълти цветчета. Тук-там бълбукаха каменни фонтанчета с дървени пейки около тях и овошки, засадени по периферята на разноцветните площи. Посред всяка градина обаче имаше мощни стари дървета, с дебели дънери и яки клони, в които се гушеше по една малка бяла къща. Листата на короната бяха смешно раположени като гнездо около нея, така че покривчето се червенееше като гъба над тях, давайки красив изглед на всяко прозорче по стените или мансардите. От терасите се спускаха дълги цветни синджири и се сливаха с короната. Въжени стълби докосваха едва земята и се люлееха на слабия втрец, късни следобедни сенки протягаха мързеливи ивици тъмнина през селцето и просветващите на места прозорчета се отваряха широко, за да посрещнат падането на нощта.
Морхелиус се заслуша в приближаващата симфония от пиринчени звънчета зад себе си, известяваща пристигането на някое стадо живинки. Никъде не се виждаха обори – пастирите отглеждаха добитъка си на открито, но се спускаха да пренощуват по-близо до селото. Една малка бяла коза се спря, изгледа го критично, досдъвка снопче зеленина, изблея и се затича тромаво към стадото. Отпред също се чу кратичко “ме-е” и една петниста тънкокрака коза с дълга козина се спя, извърната назад. После двете заедно настигнаха останалите.
Младият ангел гледаше зяпнал тази проява на лоялност, казвайки си, че щом дори козите им са вежливи една с друга, няма начин самите хора да се отнесат зле с него. Покатери се с мъка през оградата, скочи долу и се запъти към най-близката къщурка.
*
Две боси дечица от неопределим пол и с мокри от росата бели ризки се гонеха с ентусиазиран кикот около дънера на дървото. Едното се спря, изгледа го и му се оплези дружески. Морхелиус не му остана длъжен и двамата се засмяха заговорнически. Дочула непознат глас, една млада красива жена се показа намръщено от най-ниския прозорец, изсипа през рамо няколко литра вълниста кестенява коса навън и се засмя при окаяния вид на ангела.
- Съвсем не е забавно! –сопна се Морхелиус и се изпъчи в нескопосан опит да си придаде внушителен вид. Непознатата се скри някъде, но смехът й още достигаше приглушено навън. След миг се появи отново и заслиза чевръсто по стабилна дървена стълба, облегната на най-долния клон. Полите на ръчно ушитата й оранжева рокля потънаха в избуялата трева и сляха фигурата й с разцъфналия пейзаж наоколо. Едното дете се затича към нея и тя го вдигна на ръце. Другото остана упорито вторачено в Морхелиус, като ту се мръщеше, ту се смееше, оставяйки натрапника със съвсем объркани чувства. Жената го изгледа очаквателно.
Ами аз, такова, търся Вилхелм... -смънка Морхелиус притеснено, все още смутен от смеха й. - Наблизо ли живее?
Той отиде за дърва и може би ще е тук преди падането на нощта. Утре заминава, нали разбирате. И трябва да се погрижи за някои неща, преди да ме остави сама с децата.
Даца?! Това неговите деца ли са?
О, не. Това са братчетата му. Тук имаме големи семейства.
А вие сте?...
Махриб.
О! Хубаво... аз съм Морхелиус. И ... - но думите му бяха прекъснати от нов изблик на бурен женски смях.
Но защо винаги се смеете!
Вие... ти си неговият ангел-хранител?!
Ами да, при това един от най-добрите в занаята! -нацупи се Морхелиус и бързо се изчерви от наглата лъжа- Или поне смятам да стана -добави виновно.
Този път дори децата се разсмяха. Но когато видя омърлушеното му изражение, Махриб го съжали и нежно го хвана за ръка.
Бедничкият. Сигурно не е било лесно да стигнеш дотук... поне ако съдя по облеклото ти. Ела, трябва да си в приличен вид когато той си дойде. Нали? Би било хубаво да му вдъхнеш малко респект, иначе хич не виждам как ще се изтърпите двамата.
Морхелиус се остави да бъде повлечен нагоре към къщата, докато младата жена обясняваше напевно:
Не се тревожи, той всичко ми разказа за “божествената протекция” и тъй нататък... Но все пак не мисля, че си подхождате.
Нима?
Ами да. Всеки път, когато го сполети нещо лошо или просто няма късмет, той обвинява своя ангел-хранител, който уж бил пълен некадърник. Не ме гледай така, просто цитирам Вилхелм. Каза, че ако изобщо съществува някакъв начин пътуването да се провали, то това е твоята намеса.
Морхелиус се почувства едва ли не предаден. Предполагаше се човекът да разчита на него, да му има доверие, а то... Беше напълно непотребен, както през целия си мизерен живот и дори след мизерната си смърт. Това беше шансът му да докаже поне на себе си, че е личност, че има своето място в света... Прилоша му. Усети как крайниците му изтръпват и се свлича на пода.
Какво ти е? -прошепна Махриб, изливайки безцеремонно кана кристална вода в лицето му.
Давя се!!! -закашля се ангелът.
Извинявай.
Гръм да го удари...и без това съм достатъчно мокър, не виждате ли!
Ще се погрижим за това. Сваляй туниката.
?!...
О, моля те, най-малкият ми брат е на твоя възраст. Изобщо няма от какво да се притесняваш.
А ти на колко мислиш, че съм?
Хм... шестнайсет?
Много благодаря! -сопна се Морхелиус и стана рязко с намерението да се махне от тази недружелюбна къща.
И къде си мислиш, че отиваш? -засмя се Махриб, натиквайки в ръцете му ведро дъждовна вода и меко парче плат вместо кърпа.
Ъ-ъ...
Виж какво, дребосък, ако нещо лошо сполети Вилхелм по време на пътуването, лично ще дойда да те оскубя перце по перце, а какво ще се случи с теб след това и самият Луцифер не би могъл да си представи. Така че по-добре се приведи в приличен вид на секундата и направи всичко възможно да се превърнеш в истински ангел-хранител преди Вилхелм да си е дошъл, ясно? Имам малко повече вяра в теб от него и горещо се надявам да я оправдаеш. Постарай се да не разбереш колко горещо.
Кльощавата полугола фигура на Морхелиус с провиснали мърляви криле стърчеше мълчаливо с ведрото в ръце, излъчвайки паника на вълни пред тази нежна девойка, размахваща заканително пръст срещу лицето му като разярена валакирия.
Добре... -успя да смънка и се почувства по-дребен и от мишка, но и, странно как, по-уверен от преди.
Мушна се между трите чаршафа, опънати като параван на терасата, и след секунди излезе магически чист и увит наполовина в старо бяло платно.
А какво ще правим с туниката ми?
Жалките останки от въпросната дреха се тъмнееха влажно на пода. На места клюмаше по някое отпрано парцалче.
Хм...една от моите рокли няма ли да свърши работа? -ухили се Махриб.
Не! -навъси се Морхелиус и яросто затръска крилете си. Ситни капчици вода се разлетяха из стаята и заблестяха по стените.
Сериозно, имам една по-широка. Ще я прекроим тук-там и готово. Пък и отгоре ще си с кожена ризница, много шик ще се получи и няма да си личи толкова какво носиш отдолу.
Надявам се поне да е бяла -примири се Морхелиус и се зае да бърше заплетените мокри кичури коса.
След час и половина труд, много смях, малко помощ от децата в почистването на ризницата и няколко убождания от игла по морхелиусовите задни части в следствие на неуместни шеги с роклята на Махриб, се получи горе-долу следния резултат: недорасъл травестит с бухнали кукленски къдрици, ровил из реквизита на “Гладиатор” и с двойка пухкави бели платна зад гърба си. Махриб и децата го погледаха одобрително няколко секунди, след което дружно избухнаха в смях.
Много весело! Няма що!
Но младата жена просто му посочи огледалото и той млъкна, зашеметен.
Добре, какво да прая?! -Морхелиус показваше сериозни признаци на паника и Махриб отново го съжали.
Ами за начало, прибери малко тази коса. Ето връзка. А, така е по-добре. Много фешън се получи. Дай сега да махнем розовата дантела от кантовете на ‘тогата’ и всичко ще бъде наред.
Махнаха розовото. Сплетоха косите му с черна кожена лента. Отпуснаха ризницата, за да не прилича на корсет и вързаха сандалите му без панделки.
Махриб, май е добре - изписука едното момченце. - Може ли вече да ходим да си играем?
Окей, Янис, и внимавайте с бухалите. Те нищо лошо не са ви направили, оставете ги на мира поне през нощта.
Да, Махриб. - и двамата се спуснаха с весели писъци по едно въже в дъното на стаята, което явно слизаше в градината.
Младата жена отметна с уморена въздишка невероятното количство кестеняви коси зад рамото си, изправи се и поведе Морхелиус към терасата. Там натъпка тъничка изящна лула с щипка жълтеникави сухи листенца, запали и вдиша с видимо удоволствие. Понесе се плътен аромат, приятно гъделичкащ сетивата. Последните лъчи на залеза оцветяваха в оранжево облачетата дим пред лицето й. Морхелиус я изгледа учудено. Махриб улови погледа му и се засмя.
Какво? Да не мислиш, че момичето на местния герой трябва да е някоя примерна домакиня, която да чака със скръстени ръце завръщането му?
А ти не правеше ли точно това?
Махриб си замълча и дръпна леко от лулата. Накрая заговори с равен глас:
Трябва да си доста особена жена, за да живееш с герой. Е, това -тя кимна към лулата- е една от странностите ми. Ако имаш нещо против...
Спокойно -махна с ръка Морхелиус.- Дори е приятно. А какви други странности са го накарали толкова силно да се привърже към теб? - полюбопитства ангелът.
Ами, - засмя се Махриб - като начало, двамата сме преживели доста битки рамо до рамо.
Битки?!
Жената повдигна ръкава на роклята си, където върху гладките издължени мускули на ръката й бледнееха внушителни белези.
Аха... -смънка немощно Морхелиус и неволно впи пръсти в парапета.
Това беше преди на онези отгоре да им хрумне, че той се нуждае от покровителство. Тоест от теб. Не се засягай. Тогава решихме, че ще е по-добре да се установим някъде и да поживеем като нормални хора известно време. “Летящото” село е едно от малкото места, незасегнато от пробивите в гравитацията. Живота е като в средновековието, само че без досадната религия, и всъщност е доста приятно местенце.
Разбирам. А защо каза, че имаш вяра в мен?
Виждаш ли, Вилхелм си е наумил нещо за това пътуване утре и не иска да ми каже и дума, а да ме вземе със себе си било направо изключено. Ти ще си един вид мой заместник. Трябва да си до него и да го защитавяш, колкото и абсурдно да звучи, но живота и оцеляването на един герой са зависими главно от късмета. А неговият доста беше започнал да поиздиша в последните години. Така че просто се грижи за него, окей, и не го дразни много.
Морхелиус изведнъж се почувства безкрайно важен и необходим, а думите на тази макар и леко чалната Махриб успокоиха съвсем накърненото му достойнство и изтриха окончателно оловните тежести, повличащи надолу самочувствието му.*
/ * какво нещо е жената. /
Оставаше само да измисли какво да прави, когато пристигне Вилхелм. Изпружи крака на парапета, сплете пръсти зад врата си и загледа умислен гаснещия равнинен пейзаж през бледите вълма дим от лулата на Махриб. Долу децата се кикотеха и си подвикваха нещо неразбираемо, въздухът леко бръмчеше от десетките дребни шумове, съпровождащи настъпването на нощта в малко село. Козички. Цепене на дърва. Приглушени далечни разговори между съседки, клюкарстващи през прозорците. Шепот на ветрец в градините. Сутрешни прозявки на нощни птици. Ритмичното ромолене на фонтаните и далечният, унасящ шум на реката над всичко това....
to be continued (perhaps)