Архиви. Тату. Някой беше споменал за тази песен отдавна и може би именно затова НЕ трябваше да я слушам. "Някой"... Вярваш ли си, казвайки го? Ама много добре знаеш.
Притискам очите си с длани. Няма картини няма няма няма... Притискам слушалките с побеляващи пръсти музика музика музика... Каква да стана? Каква да стана?! Mute my brain. Просто ми кажи каква искаш да стана. Бях забравила. Аз, да. Наистина.
Имплозия на сухи птичи скелети в ума ми. Прах и остри костици изпълват парче въздух колкото ръкавица и ме зашлевят през лицето. Не се будя. Бързо скелетите изригват тежки оловни сфери, планети, после пак тънички тиктакат вместо стрелки и сочат абсурдно разпилени числа... "Я"... Слонове и кости. Максимален звук. Клечави и сферични фигури се сменят с болезнена скорост бог знае защо... Винаги е така гогато ме върне тази музика към тези неща, все същия странен филм с трептящи парадоксални картини залива оцелялата след звуците част от мисълта ми... Може би от години, не знам, наблюдавам ги. Идват самички и тичат зад притиснатите ми очи като хлебарки, редуващи се имплозии и експлозии, сфери и кости... В един момент имаш нужда не просто от музика, по-силно от това няма как, а може би от...удар. Дори скалпел. Да имплантирам песента направо в себе си. Или поне веднъж да се оставя на женското в себе си и просто да се разплача. “Файда.”